Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10.2013 08:19 - ВЪЗКРЕСЯВАНЕТО НА СИНА НА НАИНСКАТА ВДОВИЦА
Автор: ellahikari Категория: Лични дневници   
Прочетен: 416 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 19.01.2014 09:09


Протойерей Леонид Константинов image

В Светата земя, в Палестина, има неголям град, който сега се нарича Наблус, а по-рано, в древни времена, се е наричал Наин. Сам по себе си той не представлява нищо - там сега има постоянни стълкновения между евреи и араби. Но неговото название е запечатано в Евангелието и, както сега, така и тогава, с него е свързана една скръбна история. Сега там има вражда между два семитски народа, на която не се вижда и края, а в древни времена с този град били свързани възпоменанията за два образа на пределна човешка мъка – на вдовството и на загубата на своето дете.

 

Господ, обхождайки много градове и села в Палестина, дошъл и в този град. С Него, както винаги, вървяло голямо множество народ, защото Той е Животът. „Аз съм Пътят, и Истината, и Животът”, - казва Господ. И когато тази процесия се приближила до градските врата, оттам насреща се задавала друга процесия - погребална. Изнасяли мъртъв юноша - единствен син на майка си, която при това била вдовица. Някога тя загубила мъжа си, от когото имала единствен син - нейната последна утеха и подкрепа в старостта. Умира мъжът, тя остава вдовица, а сега ето погребва и своя скъп син. Няма думи, които могат да опишат тази мъка – скръбта й е безутешна. И Евангелието разказва, че с нея вървял много съчувстващ народ. И ето при градските врата тези две процесии се срещат: пред едната е Господ Иисус Христос, пред другата - покойникът. Пред едната е Животът, пред другата - смъртта. И нима могли да се разминат? Даже ако Христос би бил прост Учител, то и тогава би трябвало да каже на тази бедна жена няколко утешителни думи. Но на нея не били нужни тези утешителни думи. На нея й бил нужен нейният единствен син.

 

Ние знаем, че тук, на земята, в този временен живот, колкото и да живеем, в края на краищата винаги идва време да умрем. „Прах си и в прахта ще се върнеш”. Всеки живот неизменно завършва със смърт. И в Евангелието не е казано плачещата майка за нещо да е молила Господа. Тя, погълната от своята мъка, едва ли е виждала някого около себе си. Но Господ видял нейните страдания, и, идвайки към нея, казал само: „Не плачи”. И от тогава тези думи за всички скърбящи по умрелите християни са не само утешение и милосърдие, но и някакво твъдро, неумолимо изискване: „Не плачи!” Впоследствие апостол Павел не само повтаря, но и разяснява тези думи, „за да не скърбите, както и езичниците, които нямат надежда”.

 

Жената, очевидно, чула, подчинила се и се отзовала с послушание на това изискване, защото носещите покойника се спряли. Господ се докоснал до него и казал: „Момко, тебе думам, стани!” И мъртвият се повдигнал, седнал, започнал да говори; и Иисус го предал на майка му. „Тогава - казано е в Писанието, - страх ги обзе всички, и славеха Бога и казваха: „Велик пророк се изидгна между нас, и Бог посети Своя народ”.

 

Не е нужно и да се казва каква радост обхванала скърбящата майка. Господ й върнал сина. И всички лично видели обратното – въпреки, че смъртта винаги побеждава живота, тук, при градските врата, животът победил смъртта, защото в делото се намесил Началникът на живота.

 

Много често подобно се случва и с нас. Когато човек е застигнат от мъка и душата му се раздира от скръб, тогава пред него чрез вярата невидимо, но реално застава Господ и ние се хвърляме към Него със своята печал и казваме: „Господи, помогни, Господи, утеши ни”. И тогава Господ казва на всекиго от нас: „Не плачи!”. Не в този смисъл, че Той изисква от нас да забравим своята мъка, а в този смисъл, със своята вяра в Него да не унижаваме нашата надежда за вечен живот, но да можем да надраснем и себе си, и времето, и да се издигнем до истинския човек, способен да се проникне от любов и към живите, и към починалите, защото само любовта и на земята е вечна, и след смъртта е непоколебима. И тя съединява небето и земята, Бога и човека, времето и вечността. Ето защо Господ поставя пред нас неумолимото изискване на вярата: стига се самосъжалявай, престани да разкъсваш сърцето си, да мислиш само за себе си и да се опиваш от своята мъка, защото животът продължава и тогава, когато човек преминава във вечността. „За Бога няма мъртви, но всички са живи”. И там, зад прага на смъртта, стои Господ и приканва напусналия този свят в Своето Царство. Ненапразно в Евангелието Спасителят така често казва: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света”. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат”. „Вие сега сте наскърбени; но Аз пък ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме”.

 

Затова целият земен живот на нашия Спасител и целият Негов изкупителен подвиг от Рождеството до кръстната смърт бил преди всичко Божествен, всемогъщ и изпълнен с любов призив към всеки човек – „не плачи”. Този призив се отнасял и до Божията Майка. Ето защо Църквата с особени песнопения и възклицава: „Не ридай за Мене, Майко, гледаща Ме в гроба”.

 

Затова в пределното отчаяние по покойниците има нещо богохулно, защото съсипаният от скръб над гроба човек сякаш казва „Да бъде моята воля, а Твоята, Божествената, аз не я приемам”. А това пресича възможността за взаимодействие с Бога. Нали без волята Божия и не пада и косъм от главата на човека. Значи, ако ние, макар в някаква малка степен, можем да наречем себе си вярващи и искаме да участваме в бъдещето възкресение на мъртвите, за да срещнем възкръсналите наши роднини и близки - ние сега, разделяйки се с тях за известно време, трябва, макар и в някаква степен, да чуем и да и отреагираме на този властен призив „не плачи!”, изречен от Господа за всички народи за всички времена и над живи, и над мъртви! Амин.

 

Превод: Прот. Йоан Карамихалев




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ellahikari
Категория: Лични дневници
Прочетен: 371774
Постинги: 595
Коментари: 0
Гласове: 279
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031