Постинг
30.01.2014 09:28 -
ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА НА СВ. МЧК ТРИФОН
Игумен Петр (Мещеринов)
Днес Църквата възпоменава свети мъченик Трифон. Неговият страдалчески подвиг за Христа завършил през 250 година при император Деций. Този император царствал всичко на всичко две години, но успял да осъществи гонение срещу християните. Мъченик Трифон бил на възраст съвсем млад човек. Живял в една от областите на Мала Азия – Фригия, недалеч от град Апамия, в селото Кампсада, и бил пастир – пасял гъски. Въпреки младата си възраст, той бил много обичан от своите съселяни – те виждали в св. Трифон любовта Христова. Тази любов св. Трифон обилно изливал върху своите ближни; тази любов го възвела и на подвига на мъченичеството.
Когато ние говорим за мъченичеството, не трябва да мислим, че това е някаква „опция” в християнския живот. На практика изповедничеството, чиято крайна точка, чийто връх е мъченичеството, е Господне повеление за всички християни. Към всеки от нас да са отправени евангелските изисквания да вземем своя кръст, да отхвърлим себе си, да се съразпънем с Христа и да Го последваме, възненавидели с евангелска ненавист не само този тленен и преходен свят, но и самия свой живот.
Мъченичеството не е и някоя древна романтика, останала на страниците на Житията на светиите. Ние с вас живеем в такъв период от историята, когато няма явно мъченичество. Но има – и трябва да има – евангелски максимализъм, който е особено свойствен на младите хора. Как да се осъществи той в живота? Нали собствено ситуацията на мъченичеството в някакъв смисъл е много проста, черно-бяла: християнинът трябва да каже „да” или „не” в отговор на пряко поставения въпрос: да изповяда ли той Христос или да се отрече от Него. А ние живеем във някакво мътно време. От една страна, Православието сега един вид се „приветства”. От друга страна пък – думите от прочетеното на Литургията послание на апостол Павел особено подхождат за нашия живот: хората са станали „самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви; хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли”.
Но и в тази ситуация се изисква от християнина най-истинско изповедничество – само че съвсем не някакво, а ежедневно. Да бъдеш християнин днес, навсякъде и във всичко се налага да вървиш против течението. Да пазиш целомъдрие – означава да вървиш против сегашния стил на културата и общението между хората. Трезво и евангелски да оценяваш историята и съвременността – значи да вървиш против пропагандата и наложилата се обществена митология. Да имаш християнски мироглед, да въплъщаваш в своя живот евангелските, нравствени начала – значи да вървиш въобще против цялото устройство на отечественото битие. Да се стремиш към пълноценно църковно съществуване – значи да вървиш против многото налични в нашия енорийски живот щампи. А по-трудно от всякога е да бъдеш днес просто нормален, порядъчен и добър човек. Особено трудно е това, както изглежда, за хората, които считат, че те се „въцърковяват”. И това е много печално: човек сякаш влиза в Църквата, а не става християнин, и даже, по думите на Христос, от него се отнема и това, което той е имал просто като човек.
И затова християнското изповедничество днес започва с това как да станеш личност – зрял, свободен, отговорен, нравствен, честен, мъжествен и адекватен човек. Само на тази почва е възможно да произрасте благодатта Христова. И ето днес това е по-трудно от всичко, в това е и най-истинският подвиг. Нали на практика истинските християни днес не само не са нужни никому, но и са опасни. Какво може да бъде по-опасно за днешния наш живот от човек, мислещ с главата си и оценяващ всичко от християнска, евангелска, църковна гледна точка?
Утешение за нас е това, че такива християни са нужни на Христа и Неговата Църква. Осъзнаването, живото чувство за това надделява над всички преференции от комфортното животуване в този паднал свят, – както желанието да бъде с Христос надвило у мъченика Трифон естественото желание за земен живот. Разбира се, мъченическата мяра е висока, едва ли ще ни стигнат сили за нея; ние можем само да се смиряваме по отношение на мъченичеството. Но ежедневното изповедничество, нравственото, евангелското, за което говорих, е напълно в нашите ръце и в нашите сили. Желая на всички нас да бъдем истински християни. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев
Днес Църквата възпоменава свети мъченик Трифон. Неговият страдалчески подвиг за Христа завършил през 250 година при император Деций. Този император царствал всичко на всичко две години, но успял да осъществи гонение срещу християните. Мъченик Трифон бил на възраст съвсем млад човек. Живял в една от областите на Мала Азия – Фригия, недалеч от град Апамия, в селото Кампсада, и бил пастир – пасял гъски. Въпреки младата си възраст, той бил много обичан от своите съселяни – те виждали в св. Трифон любовта Христова. Тази любов св. Трифон обилно изливал върху своите ближни; тази любов го възвела и на подвига на мъченичеството.
Когато ние говорим за мъченичеството, не трябва да мислим, че това е някаква „опция” в християнския живот. На практика изповедничеството, чиято крайна точка, чийто връх е мъченичеството, е Господне повеление за всички християни. Към всеки от нас да са отправени евангелските изисквания да вземем своя кръст, да отхвърлим себе си, да се съразпънем с Христа и да Го последваме, възненавидели с евангелска ненавист не само този тленен и преходен свят, но и самия свой живот.
Мъченичеството не е и някоя древна романтика, останала на страниците на Житията на светиите. Ние с вас живеем в такъв период от историята, когато няма явно мъченичество. Но има – и трябва да има – евангелски максимализъм, който е особено свойствен на младите хора. Как да се осъществи той в живота? Нали собствено ситуацията на мъченичеството в някакъв смисъл е много проста, черно-бяла: християнинът трябва да каже „да” или „не” в отговор на пряко поставения въпрос: да изповяда ли той Христос или да се отрече от Него. А ние живеем във някакво мътно време. От една страна, Православието сега един вид се „приветства”. От друга страна пък – думите от прочетеното на Литургията послание на апостол Павел особено подхождат за нашия живот: хората са станали „самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви; хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли”.
Но и в тази ситуация се изисква от християнина най-истинско изповедничество – само че съвсем не някакво, а ежедневно. Да бъдеш християнин днес, навсякъде и във всичко се налага да вървиш против течението. Да пазиш целомъдрие – означава да вървиш против сегашния стил на културата и общението между хората. Трезво и евангелски да оценяваш историята и съвременността – значи да вървиш против пропагандата и наложилата се обществена митология. Да имаш християнски мироглед, да въплъщаваш в своя живот евангелските, нравствени начала – значи да вървиш въобще против цялото устройство на отечественото битие. Да се стремиш към пълноценно църковно съществуване – значи да вървиш против многото налични в нашия енорийски живот щампи. А по-трудно от всякога е да бъдеш днес просто нормален, порядъчен и добър човек. Особено трудно е това, както изглежда, за хората, които считат, че те се „въцърковяват”. И това е много печално: човек сякаш влиза в Църквата, а не става християнин, и даже, по думите на Христос, от него се отнема и това, което той е имал просто като човек.
И затова християнското изповедничество днес започва с това как да станеш личност – зрял, свободен, отговорен, нравствен, честен, мъжествен и адекватен човек. Само на тази почва е възможно да произрасте благодатта Христова. И ето днес това е по-трудно от всичко, в това е и най-истинският подвиг. Нали на практика истинските християни днес не само не са нужни никому, но и са опасни. Какво може да бъде по-опасно за днешния наш живот от човек, мислещ с главата си и оценяващ всичко от християнска, евангелска, църковна гледна точка?
Утешение за нас е това, че такива християни са нужни на Христа и Неговата Църква. Осъзнаването, живото чувство за това надделява над всички преференции от комфортното животуване в този паднал свят, – както желанието да бъде с Христос надвило у мъченика Трифон естественото желание за земен живот. Разбира се, мъченическата мяра е висока, едва ли ще ни стигнат сили за нея; ние можем само да се смиряваме по отношение на мъченичеството. Но ежедневното изповедничество, нравственото, евангелското, за което говорих, е напълно в нашите ръце и в нашите сили. Желая на всички нас да бъдем истински християни. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 279
