Любовта между братята е в основата на християнската общност. Да бъдем заедно, като части от един общ организъм - такава връзка не може да се преживее никъде, освен в Църквата. И аз усетих реално силата на тази връзка.

Почина баща ми. След боледуване от рак. Лекарите не можаха да направят почти нищо. Белият дроб се пълнеше с вода и възпрепятстваше притока на кислород до дроба и сърцето. Нито пункциите, нито операцията помогнаха. Татко гаснеше пред очите ни. Моята общност живееше тази лична болка заедно с мен. Всеки ден братята и сестрите се молеха Бог да се смили над баща ми. Всеки ден усещах тяхната подкрепа. Знаех, че не съм сама. Чрез тях Бог ми даваш куража и силата да продължа напред.

Силно ме вълнуваше въпросът какво ще се случи с душата на този най-скъп на сърцето ми човек. Не знаех дали някога изобщо се е изповядвал, нито дали е взимал причастие. Целият му съзнателен живот е преминал в лоното на БКП и марксиско-ленинската идеология.
Спомняше си понякога как като дете неговият дядо, клисар в селската черква, го е водел на неделните литургии и му е възлагал задачи да помага в храма. Но тези детски спомени вече бяха доста избледнели и далечни. Много по-прясно беше всичко, на което са учели татко в училище като чавдарче, пионерче, комсомолче... А сетне е дошъл моментът, когато искаш-не искаш трябва да станеш партиен член. Ние днес трудно можем да си представим, че човек не е имал право на избор, че всичко е било подчинено на строги правила, диктувани от Партията. Цял живот слушаш, че да бъдеш комунист, е най-върховното постижение, че предаността ти към другарите е висша ценност и ако се наложи, трябва да умреш за тях. И телевизията, и радиото са пропагандирали едно и също – вярност към майката-Партия. Вярност до гроб. Откъде да чуеш, че има и друга гледна точка? Кой да ти я покаже? Божиите храмове са били като музеи на средновековното изкуство. Вероучението е непознато на поколения българи. Свещеникът има смисъл само, ако някой се венчае (в случай, че по случайност е бил кръстен) или ако някой умре... Като дете си спомням, че сме ходили с родителите ми на екскурзии с посещение на манастири. Доскоро за мен манастирът си беше място за разглеждане, подобно на възрожденските къщи в Копривщица или етнографския център „Етъра”. Друта работа в манастира нямахме. Влизаш, разглеждаш иконите, стенописите, запалваш свещ (без да ти е ясно точно защо, но така правят всички, значи и ти е хубаво да направиш същото), може да целунеш централната икона на излизане (пак по обичай) и си отиваш. По-дълго време прекарвахме около манастира, отколокото в него. Повечето манастири се намират в такива райски български кътчета! Да ти е драго на сърцето да се разходиш из околността!

Такова възпитание получих и аз. Била съм гордо чавдарче и дръзновено пионерче! В училище ни обясняваха надълго и нашироко колко важни хора са активните борци против фашизма и капитализма и тези хора за мен бяха огромни авторитети. Ходехме в домовете им, за да ни разказват историите си – колко души фашисти са убили, как са се борили за каузата на Червената армия! Гледала съм ги с благоговение като живи светци! И мечтаех да стана като тях! Да убия всеки, който вреди на комунизма! Моят баща също вярваше в тази кауза. С цалата си душа!

Когато Тодор Живков падна от власт, в представите ми настъпи хаос. Татко беше потресен. Съкратиха го от работа много скоро. Защото беше партиен член. Новите управляващи отрекоха моментално всичко с един замах и разчистваха където и както можеха от тези „червени боклуци”. Не знаех каква е вината ни, че сме вярвали в идеали, насаждани ни години наред. Ние сме едно „средностатистическо” семейство, не сме имали възможност да пътуваме, да видим свят, да чуем каквото и да било за демокрацията, а още по-малко някой да ни донесе Благата вест... Всички идеали се сринаха. Срина се и собственото ни самоуважение. Всичко изгуби смисъла си. Къде човек да намери опора? В какво да вярва? Можеш ли изобщо да съществуваш без вяра?

От онези смутни години е минало солидно количество време – 2 десетилетия, но татко си остана с объркана душа. Аз, слава на Бога, влязох в Църквата, приех Христос в сърцето си, поисках да бъда част от мистичното Му тяло. И благодаря за този шанс! Благодаря, че Господ ме повика! Благодаря! Но за татко всичко беше много по-сложно. Граденото 40 години в душата му сега се бе срутило, но така, че останаха отломки с остри върхове и му пречеха да се промени. Искаше, но му беше трудно.

Дълги вечери сме прекарали в разговори за Божията милост, за Благата вест. Говорех му, но някак си той не желаеше да отвори съзнанието си и сърцето си за моите думи. Оставяше ги някак на повърхността... Сигурна съм, че нещо е достигало по-надълбоко, защото понякога се молеше тихичко и всяка сутрин се прекръстваше, преди да излезе на работа. Не обичаше хората, които кълнат и желаят лошо на другите. Никога не направи зло никому. Помагаше винаги, щом можеше. Дори онези, които допринесоха за оставането му без работа (а той го преживя ужасно тежко), дори тях никога не спомена с лошо. Казваше, че вески получава заслуженото си рано или късно.

Когато му откриха рака, той се държа много мъжки. Не искаше да ни притеснява. До последно си караше сам колата до болницата и обратно за химиотерапията. И имаше вяра, че може да стане чудо. Поиска свещеник да дойде вкъщи да го изповяда, пожела маслосвет, носех му често благословен хляб и светена вода от храма. Често се прекръстваше и с надежда гледаше напред.

А после внезапно настъпи влошаването. Един месец изкара по болниците. Беше времето на абитуриенските балове. Всеки следобед се чуваха клаксони, смях, песни и въздесъщото броене от 1 до 12 на младите зрелостници. Татко поглеждаше през прозореца и с тъга промълвяваше: „Ех, дано да съм жив да изпратя внука си абитуриент!”. Тежко ми е, когато си спомням и пиша за това!

Един ден нещата стигнаха до там, че или трябваше да го опрерират по спешност, или да го оставим да умре в тежки мъки от задушаване. Имаше обаче опасност да издъхне на опрационната маса. Сърцето беше отслабнало и не се знаеше дали ще издържи. Ние, близките хора, трябваше да вземем трудното решение. В този миг моята общност, моите скъпи братя и сестри, всички се обединиха да се молят за татко. Допитах се до свещениците, защото знаех каква огромна отговорност поемам с решението да го оперират. Духовните ми наставници ме посъветваха да послушам лекарите, да поемем риска. Вечерта преди влизането в хирургичното отделение, извикахме свещеник в болницата. Татко го посрещна с голяма надежда. Държеше го за ръката, стискаше я силно и сякаш очакваше, че този Божи служител ще направи чудо, подобно на чудесата, които в името Христово са извършвали апостолите! Никога няма да забравя този момент. Тогава видях вярата, дълбоката вяра на един човек, израснал далеч от Божието слово, на един човек, съпротивлявал се цял живот (сега разбирам, че е било заради възпитанието и насадените ценности!) с това да бъде Христов.

Последното причастие на баща ми за мен беше истинска победа над дявола. Молитвите на общността, вярата на моите братя и сестри, оказаната духовна подкрепа - няма никога да ги забравя. Вярвам, че  общата молитва, че всеотдайната помощ, са били в основата на това един човек, стоял цял живот далеч от Църквата, да пожелае среща с Бога преди края на своя земен път. 
Баща ми почина няколко дни след операцията. Часове наред му държах ръката и повтарях, че Бог е милостив, че много ни обича, че ще се смили над страданията на болния. А страданията месеци наред бяха жестоки. Да не можеш да дишаш, да ти е трудно дъх да си поемеш – даже не мога да си представя колко е страшно! Но изведнъж татко се успокои. Спокойно преживя последния си ден на този свят. Ръка в ръка ние благодаряхме на нашия Отец за всичко, което ни е дал. Странно, но вместо болка, гняв, мъка, в този момент аз изпитвах облегчение. Защото вярвах, че душата на татко ще бъде спасена!

Благодаря на Бога, че ми е дал братята и сестрите, че ме е повикал в Църквата Си и че не ни изостави в трудните моменти на болката, на страданието! Благослови, Боже, всички християнски общности по целия свят!
 
Любовта между братята е в основата на християнската общност. Да бъдем заедно, като части от един общ организъм - такава връзка не може да се преживее никъде, освен в Църквата. И аз усетих реално силата на тази връзка.

Почина баща ми. След боледуване от рак. Лекарите не можаха да направят почти нищо. Белият дроб се пълнеше с вода и възпрепятстваше притока на кислород до дроба и сърцето. Нито пункциите, нито операцията помогнаха. Татко гаснеше пред очите ни. Моята общност живееше тази лична болка заедно с мен. Всеки ден братята и сестрите се молеха Бог да се смили над баща ми. Всеки ден усещах тяхната подкрепа. Знаех, че не съм сама. Чрез тях Бог ми даваш куража и силата да продължа напред.

Силно ме вълнуваше въпросът какво ще се случи с душата на този най-скъп на сърцето ми човек. Не знаех дали някога изобщо се е изповядвал, нито дали е взимал причастие. Целият му съзнателен живот е преминал в лоното на БКП и марксиско-ленинската идеология.
Спомняше си понякога как като дете неговият дядо, клисар в селската черква, го е водел на неделните литургии и му е възлагал задачи да помага в храма. Но тези детски спомени вече бяха доста избледнели и далечни. Много по-прясно беше всичко, на което са учели татко в училище като чавдарче, пионерче, комсомолче... А сетне е дошъл моментът, когато искаш-не искаш трябва да станеш партиен член. Ние днес трудно можем да си представим, че човек не е имал право на избор, че всичко е било подчинено на строги правила, диктувани от Партията. Цял живот слушаш, че да бъдеш комунист, е най-върховното постижение, че предаността ти към другарите е висша ценност и ако се наложи, трябва да умреш за тях. И телевизията, и радиото са пропагандирали едно и също – вярност към майката-Партия. Вярност до гроб. Откъде да чуеш, че има и друга гледна точка? Кой да ти я покаже? Божиите храмове са били като музеи на средновековното изкуство. Вероучението е непознато на поколения българи. Свещеникът има смисъл само, ако някой се венчае (в случай, че по случайност е бил кръстен) или ако някой умре... Като дете си спомням, че сме ходили с родителите ми на екскурзии с посещение на манастири. Доскоро за мен манастирът си беше място за разглеждане, подобно на възрожденските къщи в Копривщица или етнографския център „Етъра”. Друта работа в манастира нямахме. Влизаш, разглеждаш иконите, стенописите, запалваш свещ (без да ти е ясно точно защо, но така правят всички, значи и ти е хубаво да направиш същото), може да целунеш централната икона на излизане (пак по обичай) и си отиваш. По-дълго време прекарвахме около манастира, отколокото в него. Повечето манастири се намират в такива райски български кътчета! Да ти е драго на сърцето да се разходиш из околността!

Такова възпитание получих и аз. Била съм гордо чавдарче и дръзновено пионерче! В училище ни обясняваха надълго и нашироко колко важни хора са активните борци против фашизма и капитализма и тези хора за мен бяха огромни авторитети. Ходехме в домовете им, за да ни разказват историите си – колко души фашисти са убили, как са се борили за каузата на Червената армия! Гледала съм ги с благоговение като живи светци! И мечтаех да стана като тях! Да убия всеки, който вреди на комунизма! Моят баща също вярваше в тази кауза. С цалата си душа!

Когато Тодор Живков падна от власт, в представите ми настъпи хаос. Татко беше потресен. Съкратиха го от работа много скоро. Защото беше партиен член. Новите управляващи отрекоха моментално всичко с един замах и разчистваха където и както можеха от тези „червени боклуци”. Не знаех каква е вината ни, че сме вярвали в идеали, насаждани ни години наред. Ние сме едно „средностатистическо” семейство, не сме имали възможност да пътуваме, да видим свят, да чуем каквото и да било за демокрацията, а още по-малко някой да ни донесе Благата вест... Всички идеали се сринаха. Срина се и собственото ни самоуважение. Всичко изгуби смисъла си. Къде човек да намери опора? В какво да вярва? Можеш ли изобщо да съществуваш без вяра?

От онези смутни години е минало солидно количество време – 2 десетилетия, но татко си остана с объркана душа. Аз, слава на Бога, влязох в Църквата, приех Христос в сърцето си, поисках да бъда част от мистичното Му тяло. И благодаря за този шанс! Благодаря, че Господ ме повика! Благодаря! Но за татко всичко беше много по-сложно. Граденото 40 години в душата му сега се бе срутило, но така, че останаха отломки с остри върхове и му пречеха да се промени. Искаше, но му беше трудно.

Дълги вечери сме прекарали в разговори за Божията милост, за Благата вест. Говорех му, но някак си той не желаеше да отвори съзнанието си и сърцето си за моите думи. Оставяше ги някак на повърхността... Сигурна съм, че нещо е достигало по-надълбоко, защото понякога се молеше тихичко и всяка сутрин се прекръстваше, преди да излезе на работа. Не обичаше хората, които кълнат и желаят лошо на другите. Никога не направи зло никому. Помагаше винаги, щом можеше. Дори онези, които допринесоха за оставането му без работа (а той го преживя ужасно тежко), дори тях никога не спомена с лошо. Казваше, че вески получава заслуженото си рано или късно.

Когато му откриха рака, той се държа много мъжки. Не искаше да ни притеснява. До последно си караше сам колата до болницата и обратно за химиотерапията. И имаше вяра, че може да стане чудо. Поиска свещеник да дойде вкъщи да го изповяда, пожела маслосвет, носех му често благословен хляб и светена вода от храма. Често се прекръстваше и с надежда гледаше напред.

А после внезапно настъпи влошаването. Един месец изкара по болниците. Беше времето на абитуриенските балове. Всеки следобед се чуваха клаксони, смях, песни и въздесъщото броене от 1 до 12 на младите зрелостници. Татко поглеждаше през прозореца и с тъга промълвяваше: „Ех, дано да съм жив да изпратя внука си абитуриент!”. Тежко ми е, когато си спомням и пиша за това!

Един ден нещата стигнаха до там, че или трябваше да го опрерират по спешност, или да го оставим да умре в тежки мъки от задушаване. Имаше обаче опасност да издъхне на опрационната маса. Сърцето беше отслабнало и не се знаеше дали ще издържи. Ние, близките хора, трябваше да вземем трудното решение. В този миг моята общност, моите скъпи братя и сестри, всички се обединиха да се молят за татко. Допитах се до свещениците, защото знаех каква огромна отговорност поемам с решението да го оперират. Духовните ми наставници ме посъветваха да послушам лекарите, да поемем риска. Вечерта преди влизането в хирургичното отделение, извикахме свещеник в болницата. Татко го посрещна с голяма надежда. Държеше го за ръката, стискаше я силно и сякаш очакваше, че този Божи служител ще направи чудо, подобно на чудесата, които в името Христово са извършвали апостолите! Никога няма да забравя този момент. Тогава видях вярата, дълбоката вяра на един човек, израснал далеч от Божието слово, на един човек, съпротивлявал се цял живот (сега разбирам, че е било заради възпитанието и насадените ценности!) с това да бъде Христов.

Последното причастие на баща ми за мен беше истинска победа над дявола. Молитвите на общността, вярата на моите братя и сестри, оказаната духовна подкрепа - няма никога да ги забравя. Вярвам, че  общата молитва, че всеотдайната помощ, са били в основата на това един човек, стоял цял живот далеч от Църквата, да пожелае среща с Бога преди края на своя земен път. 
Баща ми почина няколко дни след операцията. Часове наред му държах ръката и повтарях, че Бог е милостив, че много ни обича, че ще се смили над страданията на болния. А страданията месеци наред бяха жестоки. Да не можеш да дишаш, да ти е трудно дъх да си поемеш – даже не мога да си представя колко е страшно! Но изведнъж татко се успокои. Спокойно преживя последния си ден на този свят. Ръка в ръка ние благодаряхме на нашия Отец за всичко, което ни е дал. Странно, но вместо болка, гняв, мъка, в този момент аз изпитвах облегчение. Защото вярвах, че душата на татко ще бъде спасена!

Благодаря на Бога, че ми е дал братята и сестрите, че ме е повикал в Църквата Си и че не ни изостави в трудните моменти на болката, на страданието! Благослови, Боже, всички християнски общности по целия свят!