„Не съм искал Той да ме създава! Защо не ме е попитал преди да го стори? Просто нямаше да ме има и това е – няма мъки, няма грехове, няма болести… А сега – има ме, не по моята воля, а по Неговата и какво, като ми е дарена свобода, щом прескъпо плащам за нея, ако изборът ми не съвпадне с Неговия?...“

Тази Богохулна логика като плесница удари по вярата ми. Обяснението, че Той е изпратил единородния Си Син, Който е изкупил криворазбраната ни свобода и с кръвта Си е заплатил за грешния ни избор, не ми беше достатъчно. С ужас осъзнах колко нищожна е вярата ми! Вместо да извади ако не неоспорими, то поне някакви контра-аргументи, тя просто онемя срещу тази логика и с чувство на болезнена вина се сви до размерите на малкото кръстче, което виси на врата ми.

Търсех отговор. И не го намирах. Вероятно защото го търсех с човешкия си разум. А може би не търсех отговора, а само начин да оневиня маловерието си? И все пак въпросите от тази богохулна логика не ми даваха мира...

Проблясъкът на отговор осветли съзнанието ми по време на Света Литургия. Едновременно се възхитих и засрамих от простотата му: „Нима може да питаш някой, който не съществува?“. Вкопчих се в този проблясък, като удавник за сламка: Да, наистина - как да попиташ този, който не е създаден дали иска да бъде създаден?!

Светлината на този отговор едновременно осветли душата ми, но и събуди в дълбините на съзнанието ми още коварни въпроси, чиито сенки като отровни змии запълзяха срещу нея. Въпроси, с които мислех, че съм приключила. Въпроси, чиито отговори смятах, че съм намерила, а онези, които не съм – просто не са фактор във вярата ми. Въпроси, каквито задават празно-вярващи, криво-вярващи, или просто не-вярващи, а явно – и такива като мен, които се мислят за вярващи…

Е, явно е дошъл моментът да ги посрещна. Ще се изправя срещу змията в душата ми със силата на Светлината, която я изпълва след всяко Причастие. Защото с тази Светлина невръстното дете на моята православна вяра е по-мъдро и по-силно от дългогодишното ми криво-верие, в дълбоките пазви на което лежи свита на кълбо и омаломощена, но жива змията на съмненията.

„Е, добре – просъска змията ми - няма как да попиташ този, който не е ссссссъздаден дали иссска да бъде сссссъздаден, но осссстава въпросът защо изобщо сссте ссссссъздадени? Защо творението не е сссспряло ссссссс красссотата и многообразието на природата, но без хората – този трънен венец на творението, който сссъздаде толкова грижи на ссссссвоя Творец?“ - Змията в мен ехидно се усмихна и с нескрито удоволствие продължи съскащия си шепот - „Щом сссте сссссъздадени по Негов образ и подобие, защо сссте избрали грешшшшния път? Нали Неговият Духхх е вдъххххххнат в телата ви, а Той е безззгрешшшен?“ - Студените змийски очи пронизваха душата ми, която парализирана от отровата, стоеше замръзнала пред тях – „И ззза какво изобщщщщо ви е тази Негова ссссссвобода? Дали пък нямашшше да ви е по-добре в ззззлатната клетка на не-ссссвободата ви – сссигурно и до днессссщяхте безззгрижжжно да сссси живуркате в пренасссселената от щассстливи човечета Райсссска градина…“

И изведнъж виновно млъкна душата ми. Беше лукаво попарена от въпроси, на които нямах отговор. Отварях и затварях този текст многократно, неспособна да го довърша. В безсилието си реших – ще го изтиря! Няма текст, няма въпроси, няма терзания! Но по детски наивното мое решение се препъна в съвестта ми, чийто „хард диск“ беше съхранил копие, от което се долавяше приглушено коварно съскане…

***        ***        ***

Ежедневие. Работа. Дом. Семейство. Деца. Грижи. Радости. Грехове. Приглушено коварно съскане… Храм. Пост. Изповед. Сълзи. Причастие. Благодат. Книги. Приятели. Работа. Дом. Семейство. Деца. Грижи. Кандило. Лукави въпроси без отговор... Храм. Свещи. Икони. Пост. Изповед. Причастие. Кръст. Трънен венец. Гвоздеи в дланите. Богородичен вопъл. Кървави сълзи. Нечовешко страдание. Кръстна молитва - „Отче, прости им, те не знаят какво правят!“…

Разтърси се голготата на моето дълго виновно мълчание. Но не от литургийно прозрение за отговор. А от нови въпроси. Въпроси, които бедната ми човешка душа, прикована на кръста на своето маловерие изплака, като далечно ехо на Христовото „Жаден съм!“ от висотата на Спасителния Му Кръст.

Каква е тази Любов? Необяснима, невъзможна, нелогична…

Да Си Бог, да Си над всичко, да имаш властта да сътворяваш светове… И да решиш да слезеш долу в ниското, да Се въплътиш в ограниченията на човешкото тяло, да страдаш не-човешки, да понесеш несгодите на грешния свят, само за да бъдеш близо до тези, които толкова силно обикна и които искаш да спасиш от самите тях… Да търпиш, докато същите тези, които толкова силно обикна Те обиждат, ругаят, заплюват, бият до смърт… Да Си Бог в човешка плът, да имаш силата и властта да Се спасиш, но да отказваш собственото Си спасение докато тези, които толкова силно обикна забиват гвоздеи в дланите и нозете Ти… Да плачеш с кървави сълзи, докато Се молиш за своите палачи…

КАКВА Е ТАЗИ ЛЮБОВ? ЗАЩО Е ТАЗИ ЛЮБОВ? КОИ СМЕ НИЕ, ЧЕ ДА Я ИМАМЕ? И защо точно ние – грешните, неблагодарните, маловерните, болните, мръсните? Ние, които не послушахме Него, а змията, чието коварно съскане следваме и до днес.

Необяснима, невъзможна, нелогична!

Такава е Любовта Божия в очите на змията, чиято „свободна“ гордост е осакатила сетивата й до невъзможността да разбере извора на Енергията на цялото Мироздание. Такава е Любовта Божия и в болните от многовековен грях очи на венеца на Божието творение, последвало в криворазбраната си свобода коварното съскане на гордостта. Такава е Любовта Божия и в моите болни от маловерие очи, чиито сълзи на разкаяние потичат едва след копието в умъртвената Божия плът.

Молитвите ми за отговор взривиха мълчаливата ми голгота, а в руините й стърчат отломките на богохулни въпроси. Въпроси без отговор, какъвто не ми се полага заради грешния избор на Ева и моето маловерие.

Да, Господи, не съм искала да ме създаваш. Но Ти благодаря, че ме има, дори и грешна. Защото наред с мъките, греховете и болестите, които свободно сама „сътворих“, имам Любовта Ти. Защото докато лично Те разпъвам на Кръста, Ти търпеливо чакаш като разбойника да кажа: „Господи, спомни си за мене, кога дойдеш в Царството Си”. Защото душата ми е скъпо купена и жадна за Любовта Ти много повече отколкото грешното ми тяло осъзнава това. Защото съм свободна да пия от тази Любов, дори и без да я разбирам. И в своето човешко несъвършенство с Твоята Любов ще живея докато дойде време да кажа „Отче, в Твоите ръце предавам духа си”.

Христос възкресе! Ние сме наред. За да бъдем не просто „щастливи човечета“ в златната клетка на своята не-свобода, а Личности, по Негов образ и подобие понесли кръста на своята човешка Голгота. Голготата на Любовта.