Праз­ни­ци­те от­ми­на­ха. Как­во ос­та­ви­ха у нас: усе­ща­не за по­лет или усе­ща­не за праз­но­та? Днес по цен­т­рал­ни­те но­ви­ни пси­хо­ло­зи за­го­во­ри­ха за “пос­т­п­раз­нич­на деп­ре­сия” и се опи­та­ха да оп­ре­де­лят при­чи­ни­те за по­тис­на­то­то нас­т­ро­е­ние, в ко­е­то мно­зи­на от нас из­па­дат по праз­ни­ци­те. Ико­но­мис­ти­те алар­ми­ра­ха кол­ко гу­би ико­но­ми­ка­та от по­ре­ди­ца­та не­ра­бот­ни дни. Към рав­нос­мет­ка­та от праз­ни­ци­те при­ба­вих­ме и ста­на­ли­те тра­ди­ция тра­гич­ни слу­чаи с фа­та­лен край, спеш­ни­те от­де­ле­ния пълни с пос­т­ра­да­ли от ка­тас­т­ро­фи, пи­рат­ки, пре­яж­да­не и пре­пи­ва­не… Как­то и лич­на­та ни рав­нос­мет­ка, че пред­п­раз­нич­ни­те ни очак­ва­ния май и то­зи път не се оп­рав­да­ха, въп­ре­ки ек­с­т­рем­ни­те ин­вес­ти­ции от па­ри, емо­ции и на­деж­ди.

Но пък имах­ме до­вол­но мно­го вре­ме да пог­ле­да­ме те­ле­ви­зия, да чу­ем и ви­дим как праз­ну­ват хо­ра­та по све­та: пищ­ни па­ра­ди, праз­нен­с­т­ва по пло­ща­ди­те, ри­ту­ал­ни къ­па­ния… - как­во ли не ви­дях­ме ос­вен праз­нич­на бо­гос­луж­ба. И в мен не­вол­но за­сед­на ми­съл­та, че по то­ва как праз­ну­ва­ме ста­ва пре­дел­но яс­но кои сме: как­ви са на­ши­те цен­нос­ти, как об­щу­ва­ме, как­ва е кул­ту­ра­та ни, в как­во вяр­ва­ме и как жи­ве­ем. И още, че де­вал­ва­ци­я­та на праз­ни­ци­те ни, го­во­ри са­мо за ед­но – за де­вал­ва­ци­я­та на цен­нос­ти­те ни и на жи­во­та ни.

Как­во са праз­ни­ци­те?

То­ва не е прос­то ден пра­зен от за­дъл­же­ния, ден за по­чив­ка, ден за раз­пус­ка­не, в как­во­то сме го пре­вър­на­ли. Праз­ни­кът е ден в па­мет на не­що или ня­кой. Ден, чи­е­то пред­наз­на­че­ние е да из­ва­ди съз­на­ни­е­то ни от ви­хъ­ра на ежед­нев­ни­те ни гри­жи и да ни пос­та­ви там, къ­де­то ми­на­ло, нас­то­я­ще и бъ­де­ще ста­ват ед­но - във веч­ност­та.

Праз­ни­ци­те под­х­ва­щат чо­ве­ка от са­мо­то му раж­да­не въ­веж­дат го в об­щ­ност­та, в об­щес­т­во­то, пра­вят го част от не­го. Те не са­мо бе­ле­жат це­лия му жи­вот, но и ако чо­век жи­вее на­ис­ти­на дос­той­но, бла­го­дар­ни­те по­том­ци па­зят па­мет­та му, чес­т­ват я от по­ко­ле­ние в по­ко­ле­ние, включ­вай­ки я в праз­нич­ния ка­лен­дар – ка­лен­да­ра на веч­ност­та.

Праз­ни­ци­те – се­мей­ни, дър­жав­ни, ре­ли­ги­оз­ни - обе­ди­ня­ват чле­но­ве­те на об­щ­ност­та и им пре­по­да­ват об­щи цен­нос­ти, ут­вър­ж­да­вай­ки го­ди­на след го­ди­на тях­на­та неп­ре­ход­ност. Праз­ни­ци­те имат власт­та да при­ну­дят чо­век да из­ми­не сто­ти­ци ки­ло­мет­ри, за да взе­ме учас­тие в ня­кое се­мей­но или при­я­тел­с­ко тър­жес­т­во; те имат власт­та да съ­бе­рат на ед­но мяс­то бед­ни и бо­га­ти, мо­гъ­щи и без­п­рав­ни и да ги зас­та­вят да из­вър­ш­ват ед­ни и съ­щи тра­ди­ци­он­ни дейс­т­вия, да ядат ед­ни и съ­щи тра­ди­ци­он­ни яс­тия. Праз­ни­ци­те обе­ди­ня­ват ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти­те с тех­ни­те пре­тен­ции и пред­по­чи­та­ния и ги прек­ла­нят пред тра­ди­ци­я­та, ко­я­то об­вър­з­ва в неп­ре­сек­ва­ща ве­ри­га по­ко­ле­ни­я­та.

Древ­ни­ят фи­ло­соф Пла­тон ка­то из­тък­ва го­ля­ма­та ро­ля на праз­ни­ци­те ка­то фор­ма на въз­пи­та­ние на на­ро­да в нуж­на­та по­со­ка за об­що дър­жав­но бла­го, каз­ва: “Праз­ни­ци­те тряб­ва да са кол­ко­то мо­же по­ве­че, не по-мал­ко от 365 де­на в го­ди­на­та. То­га­ва у чо­ве­ка-граж­да­нин ня­ма да има раз­ру­ши­тел­но за Дър­жа­ва­та прос­т­ран­с­т­во.” Дейс­т­ви­тел­но, ако все­ки ден ка­лен­да­рът съ­дър­жа по­вод за въз­по­ме­на­тел­но чес­т­ва­не и свър­за­ни­те с то­ва ри­ту­ал­ни дейс­т­вия и за­дъл­же­ния, чо­век ни­ко­га не из­ли­за от праз­нич­ния ка­лен­дар на да­де­на об­щ­ност и не от­па­да от един­с­т­во­то на та­зи об­щ­ност.

Праз­нич­ни­ят ка­лен­дар на да­де­на дър­жа­ва ут­вър­ж­да­ва ней­на­та иде­о­ло­гия, ней­на­та ис­то­рия, кул­ту­ра и иден­тич­ност. В праз­нич­ни­ят ка­лен­дар е от­ра­зе­на тра­ди­ци­я­та, оно­ва, ко­е­то да­де­но об­щес­т­во знае за жи­во­та, за вре­ме­то и веч­ност­та. Праз­нич­ни­ят ка­лен­дар от­ра­зя­ва вя­ра­та, ут­вър­ж­да­ва я в чле­но­ве­те на та­зи об­щ­ност и бе­ле­жи с нея це­лия им жи­вот. Кол­ко­то по-же­ляз­на е фор­ма­та на уп­рав­ле­ние в ед­на дър­жа­ва, тол­ко­ва по-рег­ла­мен­ти­ра­ни, за­дъл­жи­тел­ни и ма­со­ви са праз­нен­с­т­ва­та, без мяс­то за им­п­ро­ви­за­ция.

В древ­ния Рим на все­ки един ра­бо­тен ден се па­да­ли по два праз­нич­ни. Праз­ну­ва­ли мно­гоб­рой­ни ре­ли­ги­оз­ни праз­ни­ци, свър­за­ни с го­диш­ния ци­къл на при­ро­да­та и все­въз­мож­ни бо­го­ве и по­лу­бо­го­ве, важ­ни да­ти, свър­за­ни с жи­во­та на им­пе­ра­то­ра и не­го­ви пред­шес­т­ве­ни­ци, ис­то­ри­чес­ки да­ти и лич­нос­ти, как­то и праз­ни­ци­те на по­ко­ре­ни и съ­юз­ни­чес­ки на­ро­ди. Ус­т­рой­ва­ли се пищ­ни скъ­пос­т­ру­ва­щи тър­жес­т­ва с яс­но­то раз­би­ра­не, че те­зи праз­ни­ци под­дър­жат пат­ри­о­тиз­ма и един­с­т­во­то на им­пе­ри­я­та.

Ре­ли­ги­оз­ни­те и свет­с­ки­те влас­ти във всич­ки древ­ни об­щес­т­ва гле­да­ли из­к­лю­чи­тел­но се­ри­оз­но, на праз­ни­ци­те. Мно­го по-се­ри­оз­но от­кол­ко­то на про­из­во­ди­тел­ност­та на тру­да, за­що­то има­ли раз­би­ра­не­то, че чрез праз­ни­ци­те се ут­вър­ж­да­ва как­то дър­жав­ност­та, та­ка и чо­ве­кът в не­о­бят­на­та Все­ле­на.

Ед­ва в края на 19 век ма­те­ри­а­лис­ти­чес­ка Ев­ро­па и Аме­ри­ка за­поч­на­ли да гле­дат на праз­ни­ка ка­то ден за по­чив­ка и Дър­жа­ва­та за­поч­на­ла да на­ма­ля­ва праз­нич­ни­те дни с цел да уве­ли­чи про­из­вод­с­т­во­то. До­ка­то се стиг­не до днеш­но­то то­тал­но не­раз­би­ра­не за същ­ност­та на праз­ни­ка, ко­га­то в Ко­лед­на­та ве­чер чу­ва­ме на кол­ко ми­ли­о­на въз­ли­за за­гу­ба­та на на­ци­о­нал­на­та ико­но­ми­ка, кол­ко ми­ли­о­на обо­рот са нап­ра­ви­ли от об­с­луж­ва­щия и тър­гов­с­кия сек­тор, кол­ко хар­чи ед­но до­ма­кин­с­т­во за праз­нич­на­та тра­пе­за и за по­да­ръ­ци, виж­да­ме все­въз­мож­ни ези­чес­ки оби­чаи и пред­с­ка­за­ния, но не чу­ва­ме ни­що за Рож­дес­т­во­то на Мла­де­не­ца Хрис­тос.

Праз­ни­кът по са­ма­та си същ­ност е ре­ли­ги­о­зен.

Той не е прос­то ден за по­чив­ка, за ве­се­лие, за за­бав­ле­ния… Той не е до­ри прос­то сред­с­т­во за под­дър­жа­не на един­с­т­во­то в се­мейс­т­во­то, ро­да, об­щ­ност­та, об­щес­т­во­то. Праз­ни­кът е мно­го по­ве­че. Той е за да из­диг­нем умо­ве­те и сър­ца­та си над зем­но­то, дел­нич­но­то, пре­ход­но­то, да ги из­диг­нем към ду­хов­но­то, веч­но­то. Праз­нич­ни­ят ка­лен­дар об­ръ­ща вни­ма­ни­е­то ни към све­та на иде­и­те и ни на­пом­ня, че жи­во­тът има и дру­ги из­ме­ре­ния, че не жи­ве­ем ден за ден, че не сме слу­чай­но на зе­мя­та, а жи­во­тът ни има по-висш сми­съл и неп­ре­ход­ност. Праз­ни­ци­те са вре­ме за из­ди­га­не над все­кид­нев­ни­те гри­жи, вре­ме, ко­га­то за чо­ве­ка гра­ни­ци­те меж­ду ма­те­ри­ал­ния и ду­хов­ния свят из­тъ­ня­ват и те ста­ват ед­но ця­ло.

В то­зи сми­съл съ­щес­т­ву­ва­не­то на свет­с­ки праз­ни­ци и тях­но­то по­пу­ля­ри­зи­ра­не е бе­лег за ду­хов­на кри­за в об­щес­т­во­то, кри­за на вя­ра­та и ду­хов­ност­та. Те са опит да се сак­ра­ли­зи­ра и из­диг­не в култ да­де­но ли­це или съ­би­тие, да се иде­а­ли­зи­ра, да се идо­ло-ги­зи­ра.

От­къ­де ид­ва на­ша­та по­тис­на­тост, нес­по­соб­ност­та ни да се рад­ва­ме на жи­во­та си и на всич­ко оно­ва ко­е­то има­ме? От на­ша­та от­да­ле­че­ност от Бо­га, от из­точ­ни­ка на вся­ко доб­ро да­я­ние и на ра­дост­та. От то­ва, че не жи­ве­ем за веч­ност­та, а до­пус­ка­ме свет­с­кост­та да про­ник­ва в ду­ши­те и жи­во­та ни. Опит­ва­ме се да за­пъл­ним праз­но­та­та с при­те­жа­ние, със се­бе­ут­вър­ж­да­ва­не, с удо­вол­с­т­вия, но без Бог чо­век не е в със­то­я­ние в ни­що да на­ме­ри удов­лет­во­ре­ние и ра­дост; за­що­то чо­век е до­тол­ко­ва зна­чим, че са­мо Бог мо­же да го въз­пъл­ни, да про­го­ни зей­на­ла­та в нас праз­но­та.

Праз­ни­ци­те са ни да­де­ни от Бо­га ка­то сред­с­т­во да се връ­ща­ме към райс­ко­то ни със­то­я­ние, ко­га­то всич­ки­те ни дни са би­ли не­ра­бот­ни, праз­нич­ни, дни на нас­ла­да, без­г­ри­жие и ра­дост; дни на бо­го­съ­зер­ца­ние, бо­го­об­ще­ние, на бла­го­да­ре­ние и прос­ла­ва. Праз­ни­ци­те са ка­то глът­ка жи­ва во­да в из­ну­ри­тел­но­то ни ски­тал­чес­т­во през вре­мен­но­то и тлен­но­то, до­кос­ва­не до он­зи жи­вот, кой­то Бог ни е дал във вре­ме­то, но ни раз­к­ри­ва в пъл­но­та във веч­ност­та, те са ниш­ка­та, ко­я­то ни свър­з­ва с веч­ност­та. Праз­ни­кът има за цел да въз­съ­е­ди­ня­ва, да свър­з­ва и да во­ди към цен­тъ­ра и из­точ­ни­ка на би­ти­е­то, на­ча­ло­то и края на вся­ко съ­щес­т­ву­ва­не – Бо­га.

Праз­ни­ци­те са, за да се до­кос­ва­ме до Божието би­тие, а чрез то­ва до­кос­ва­не и све­тът да ста­ва та­къв, ка­къв­то тряб­ва да е – свят на пов­се­мес­т­но Бо­жие при­със­т­вие; свят, в кой­то влас­т­ва Бо­жи­ят мир, свят из­пъл­нен с лю­бов, със­т­ра­да­ние, бла­го­дар­ност и ра­дост в Гос­по­да. Праз­ни­ци­те са, за да ста­ва­ме та­ки­ва, как­ви­то тряб­ва да сме – оби­ча­щи, със­т­ра­да­ва­щи, ми­ло­сър­д­ни, щед­ри, бла­го­дар­ни, лю­бя­щи; за да ус­та­но­вя­ва­ме от­но­ше­ни­я­та си та­ки­ва, как­ви­то те тряб­ва да са – от­но­ше­ния на вза­им­на лю­бов, от­но­ше­ния, в ко­и­то цен­т­рал­на фи­гу­ра е Бог, от­но­ше­ния под­чи­не­ни на Не­го­ви­те За­по­ве­ди. Праз­ни­ци­те са, за да се по­та­пя­ме в Бо­жи­е­то би­тие, за да се ос­ве­ща­ва­ме ние и на­ше­то лич­но би­тие. Праз­ни­ци­те са, за да пус­нем Бог в сър­це­то си, а с то­ва и в до­мо­ве­те и в це­лия ни жи­вот.

В цър­ков­ния ка­лен­дар все­ки ден е праз­ник, от­ре­ден за въз­по­ме­на­ние и прос­ла­ва на ли­ца и съ­би­тия от сфе­ра­та на сак­рал­но­то и има за цел ус­та­но­вя­ва­не на връз­ка със сак­рал­но­то и пре­би­ва­ва­не в не­го. Ако имах­ме пра­вил­но­то раз­би­ра­не за праз­ни­ци­те и ако уме­ех­ме да праз­ну­ва­ме по­до­ба­ва­що, то­га­ва все­ки ден би бил за нас ден на Бо­жи­е­то при­със­т­вие, Праз­ник на праз­ни­ци­те, Ден на въз­к­ре­се­ние, как­во­то раз­би­ра­не и усе­ща­не са има­ли све­ти­те Бо­жии угод­ни­ци.

Но по­ра­ди на­ша­та не­мощ и неп­рес­тан­ни­те ни ду­хов­ни сри­во­ве, Цър­к­ва­та е от­ре­ди­ла спе­ци­ал­на под­го­тов­ка за го­ле­ми­те праз­ни­ци, та по­не то­га­ва и по­не до­ня­къ­де да сме то­ва, ко­е­то тряб­ва да сме – ис­тин­с­ки че­да Бо­жии. Пе­ри­о­дът на пос­та е имен­но то­ва - пе­ри­од на се­беп­ре­чис­т­ва­не, на от­х­вър­ля­не на всич­ко, ко­е­то пре­чи на бо­жес­т­ве­на­та лю­бов да оби­та­ва сър­це­то ни: за­вист, гняв, ом­ра­за, прит­вор­с­т­во… Пос­тът е пред­п­раз­нич­но по­чис­т­ва­не, за да срещ­нем в ду­ша­та си Ца­ря на ца­ре­те, зав­ръ­ща­не у до­ма след блуд­но ски­тал­чес­т­во, пъ­ту­ва­не към Цар­с­т­во­то на ми­ра, ра­дост­та, лю­бов­та, към при­ми­ре­ни­е­то, към прег­ръд­ка­та на От­ца.

Та­ка тряб­ва да е.

За­що на нас праз­ни­ци­те не ни се по­лу­ча­ват? За­що вмес­то пре­из­пъл­не­ни и бо­га­ти ни ос­та­вят праз­ни, стра­да­щи от “пос­т­п­раз­нич­на деп­ре­сия”?

Мо­же би, за­що­то сме из­вър­ве­ли пъ­тя на вът­реш­на­та си об­но­ва са­мо до­ня­къ­де? Мо­же би, за­що­то сме по­чис­ти­ли ду­ши­те си са­мо от­го­ре-от­го­ре, на­ме­ли сме бок­лу­ка под ки­ли­ми­те и сме на­ти­ка­ли под лег­ла­та от­па­дъ­ци­те от су­ет­ния си жи­вот? Мо­же би са­мо сме по­от­к­рех­на­ли вра­ти­те на сър­ца­та си пред Гос­по­да, про­дъл­жи­ли сме да бе­сед­ва­ме с оби­чай­ни­те си гри­жи вмес­то да се вслу­ша­ме при­тих­на­ли за стъп­ки­те Му? Мо­же би е из­с­ти­на­ла у нас лю­бов­та и за­то­ва не чух­ме как­во всъщ­ност ни каз­ват близ­ки­те ни, не чух­ме от как­во всъщ­ност се нуж­да­ят, не чух­ме как­во са прес­та­на­ли да се на­дя­ват да им да­дем? Мо­же би не раз­поз­нах­ме в тях Хрис­та-Мла­де­не­ца и не под­не­сох­ме да­ро­ве­те, ко­и­то Той очак­ва­ше от нас: зла­то­то на на­ше­то прек­ло­не­ние, ли­ва­на на на­ше­то по­кор­с­т­во и лю­бов и смир­на­та на на­ша­та бла­го­дар­ност…