„Свърши вече хубавото време“, както се пееше в една стара песен. За всеки уважаващ себе си зилот зимата е най-благодатният сезон. Особено ако е люта и студена като отминалата. Хората мрачни, свити, сгушени в дебели палта и якета. Не говорят един с друг. Гледат си само в краката, защото ледът ги привлича като магнит. Бързат да се приберат вкъщи непотрошени. Как да не се зарадваш? Но ето (както всичко приятно на този свят) и това отмина. И дойде отвратителната пролет с нейните топли лъчи и усмихнати лица. Зилотите мразим ухилени хора. Не обичаме никакви разкисвания. Трябва да си на студено, за да мислиш бодро. Добре че наближават избори, та все още може да се види някоя приятно свирепа физиономия. Пък и е пост. Кога да се озъбиш, ако не сега?
Но ще ви призная нещо – колкото и зилотстващ да е някой човек, той все пак не е необратимо зъл. Добрината на един католик така ме трогна, че аз за първи път (след текстовете на моя любим проф. дфн.) се почувствах победена. Представяте ли си католик да трогне зилотка – за каква добрина става дума? Толкова ме е срам, че пиша това с треперещи пръсти…
Най-напред видях Паоло Кортези по телевизията. Заля ме такава силна вълна от хуманност, че зад гърба ми се чу страшен трясък. В първия момент си казах: Какво става? Хукнах към банята. Мивката се беше откъртила от мощната положителна енергия. А после го видях и на снимка с черна пиратска кърпа на главата с череп и кости. Викам си: Тоя е наш. Истински зилот! Само дето е добър… Малко по-късно чух, че е и талантлив режисьор. Да накараш деца да разиграват ужасите от лагерите в Белене, да си опират бутафорни пистолети в главите – това наистина е култура от най-високо западноевроепейско качество. Ако бях на мястото на Люси Иларионов щях да се депресирам и да се пренасоча от чалгата към голямото изкуство в католицизма. Там тепърва има какво да се работи, щото в България мястото вече е овакантено. Но всичко по реда си…
Плаках като дете, когато разбрах, че Паоло е прибрал онези бежанци. Тогава за втори път открих в него зилота. Само как се гордеех с позицията му като видях как отговаря на злото с добро. А и с твърдост: раз – раз! Веднага в главата ми се завъртя вероятният монолог на Кортези и си представих, че казва: „Не искате бежанците? Спираме ви
помощите! Какви католици сте, като не искате бежанци! Мрете гладни – кметът да ви храни, че и той един пишман католик. Не щете бежанци? Няма кръщенета! Няма опела! Стачка! Кметът да ви кръщава, като е толкова отворен! Ама Христос казал да се кръщават хората? Ми да дойде да ги кръсти, бе! Аз стачкувам. Спирам и литургиите, никакви богослужения, освен в неделя и то по крайно мое снизхождение, само защото имаше и католици, дето посрещнаха „моето“ сирийско семейство с хляб и сол.“ Е, не го е казал с тия думи, ама то писмата се пишат с малко по-любезен тон. (виж текста от писмото тук)
Някой провокатор би подхвърлил, че ако така беше постъпил православен свещеник – да стачкува, да не служи Литургии и да не извършва треби, да спира помощи – никак не би се превърнал в положителна медийна и политическа звезда, но това е защото Православието не е cool. Казвам ви го като зилот, който е в процес на метаморфоза. (Знаех си аз, че топлото време ще ме размекне.)
Изведнъж обаче настъпи трагедията. И Паоло си тръгна… Отзоваха го. Ридах три денонощия с едно прекъсване. То дойде, когато ми мина подлата мисъл в главата: Нали знаеш кога отзовават някой? Когато е оплескал нещо. Но победих в тази мисловна борба и продължих да ридая. Единственото, с
което е прекалил Паоло, е добрината. Мислех си: Кой сега ще спира помощите? Кой ще отказва служби? #Кой? После се
сетих, че те службите и помощите в Белене така или иначе в момента няма да им трябват чак толкова много – по избори партиите хранят. И малко се поуспокоих. Остана ми само това, че се будя нощем с крясъка: На кого ни оставяш, Паоло? Върни се и развей „Веселия Роджър“ в Белене!
Чудех се къде да намеря пристан за изстрадалата си душа и инстинктивно отворих любимия си културен сайт. Дано проф. дфн. да е казал нещо по темата, че да се утеша. Той, милият, обаче имаше по-сериозни проблеми и от моите. Напоследък така се е забатачил в едни философии, че вече и със Самия Бог си говори на висок тон. Избягах с писъци от неговата колонка, но за мое нещастие попаднах на друг още по-страшен капан – самата „съвест на нацията“, жената – „институция“ – Теодора Димова. И текстът й се казва: „Бягай, отец Кортези!“ Как ще бяга, алоууу? Ние нали това искаме – да го връщаме? Или не си разбрала нещо? Това ли ти е съвестта? Да викаш, че не заслужаваме човека, че сме го прогонили? По-яко е! Заслужаваме го! И си го искаме обратно! И айде, моля, се стиковай с шефа си Тони. Ти викаш „бягай!“, той вика, че едвам го навили по послушание да си тръгне. Обърквате ме така.
А още по-объркан и от мене е самият г-н Тони, който се опитва да замазва след колежката си. Попаднах и на негов текст за Паоло, но и той не можа да ме успокои. Даже малко ме изнерви, защото в началото разказа някои истории, които трябва да са патриотарски, но повече приличат на новия нецензуриран хорър вариант на приказките на Братя Грим (много са зилотски, ако не сте ги чели – потърсете в нета). Но както Братя Грим имат и нормални приказки, така има и нормален патриотизъм, а не само свински опашки и скинари. Не ми е много ясно защо представата на г-н Тони за родолюбие е толкова едностранчива. Но явно в Папския институт за изтока (Рим) тая лекция какво е да обичаш страната си не са я преподавали.
После той се опитва да проявява сарказъм спрямо свещеник от една „езерна църква“ в София. Като е седнал да хули, поне да си беше направил труда да научи, че църквите на езерото в Дружба са две, а свещениците общо четирима. Но истинският интелектуалец не се интересува от такива подробности. На него му е важно да спусне опорната точка. Аз обаче зацепих за кого иде реч. Та, засегнат от едно есе на моя мъж, пита уж смирено наистина ли попът обича всички хора или само „малцината побрани в езерната църква“? Ще му отговоря така: Г-н Тони, ще ти кажа нещо, което попът никога няма да каже. Имаш един колега в сайтчето, който е пил вода от „езерото“, когато е имал нужда, а после е плюл в същото „езеро“. Срещу хонорар или не – не ме интересува. Питай го как е бил посрещнат в храма – като чужд или като свой? С прегръдка или с шамар? Като приятел или непознат (какъвто е бил всъщност за енорията ни)? Утеха ли е намерил един умиращ човек, който той е довел, или студенина? И после как е отговорил на това скъпият ти колега? Значи когато наближава трагедия – можеш да ходиш и в чуждата енория на другия край на София, където имало само зилоти и да търсиш помощ, ама иначе всички сме много умни и се черкуваме на жълтите павета. Само трагедиите изкарват интелектуалеца от центъра и го пращат в периферията. Това е истината. Толкова по темата за своите и чуждите в Църквата! Който трябва – разбра какво казвам.
После г-н Тони пита дали есето на попа е гледано на заседание на Светия синод в пълен състав, та е качено на сайта. Тоя въпрос не е много умен, макар че авторът му смята, че оставя у читателя усещане за оригиналност. Е, колко да е умно, освен ако текстовете, които колумнистите пускат в портала си, не се гледат първо на заседание на управителното тяло на фондацията (в пълен състав), дето им дава парите. Въобще не ме интересува как си цензурирате или поръчвате текстовете на авторите си, ама попът има право на позиция, а Патриаршеският сайт има свободата да пуска каквото прецени. Айде по-лекичко с подходите от миналото, където всяко публично мнение се съгласува първо с назначените от ЦК интелектуалци.
Но ето как се отплеснах. А темата беше моят любим Паоло. Кулминацията на „тържествата“ в негова чест беше протестът пред Президентството. Наистина, не беше от най-големите, които съм виждала. Опашката му не стигаше до Плиска. По-скоро няколко десетки души, но категорично най-умните, най-красивите и политически най-проверените! Не като онзи кмет на Белене, от когото беше смъкнато доверието от новите в републиката. А! Като споменах новите, видях ги! И тримата! И те бяха там. Помните ли онова от миналото: „Три слънца в небето греят, три сърца за нас живеят – Сталин, Тито, Димитров.“ Обаче после се скарали Сталин и Тито и махнали портрета на втория, та вече звучало: „Две слънца в небето греят, две сърца за нас живеят – Сталин, дупка, Димитров.“ И сега като гледах 
репортажа си виках, че и тия момци греят за нас. Подредили са се на предизборния си плакат точно като предишните. Отишли на протест уж за Паоло Кортези, а накичени с предизборни значки и номер на бюлетината. И си викам: Дано не се скарат, както постоянно става в десницата, че вече не мога да им запомням имената на партийките. Да не вземе, примерно Трайчо Трайков да се фръцне като Кортези и да си тръгне (или да го отзоват по послушание) и в новата република да стане: „Две слънца в небето греят, две сърца за нас живеят – Кънев, 
дупка, Димитров.“ Пу, да не бъде! Хубаво е, че има и една жена за резерва… Но е добре да си уволните човека, дето ви е дал акъл да се снимате по тоя начин, че приличате на едни други другари.
Тъкмо мислех, че съм видяла всичко и се сащисах. За момент ми се стори, че се намирам на снимачната площадка на филм и кой знае защо са дошли да снимат новите серии
на „Междузвездни войни“ именно пред Президентството. Но дори и да е така, как бяха оживели Дарт Вейдър и императорът? Там си бяха – единият с черния плащ, другият – с покрита глава. Вейдър пристъпи напред и взе думата. Очаквах да каже на микрофона нещо от сорта на: „Feel the power of the dark side“. А то взе да рецитира някакви икуменически лозунги. Ужасих се. Вейдър бил икуменист, пък аз толкова серии да не разбера. Но спокойно. Оказа се, че ми са се изпотили очилата от напрежение. Като ги позабърсах видях, че това бил един мой стар познайник – архимандрит Дионисий, избран, утвърден и наречен (както обича да казва). И други стари познати видях, които 
едно време протестираха в снега срещу хиротонията на Дионисий, а сега с него в обща кауза. Как се променят времената. А и хората… Нали знаете старата политическа максима, че няма вечни врагове – има само интереси. Именно от Дионисий обаче получих успокоението, което търсех няколко дни след заминаването на Паоло, но все не намирах. Успокоение, което не можаха да ми дадат нито проф. дфн., нито „съвестта на нацията“, нито г-н Тони. От последния дори получих леко отегчение. Архимандрит Мишев завърши речта си с думите: „Аз мога да ви кажа като православен духовник – папа Франциск няма да ни остави!“ Като си помисля колко много Паоловци има на разположение папата… Отзова един, но може да ни прати нови. Още по-готини, още по-добри режисьори. Само си викам: Дано!
Ще завърша този текст като православна зилотка: „Папа Франциск, не ни оставяй!“
П.П. Това е кадър от онова, което приближава България.
Видео 00:00 09:00
П.П. 2 Използваните снимки са от следните сайтове:
http://vevesti.bg/wp-content/uploads/2017/03/traycho-i-radan.jpg
http://clubz.bg/51442-stotici_na_protest_v_podkrepa_na_otec_paolo_kortezi_snimki
