Прочетен: 819 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.04.2018 07:18
Този въпрос се ражда в главата на абсолютно всеки, сигурен съм в това. Всеки, прочел тая водеща новина, и наистина – водеща и повече от водеща - в новинарските сайтове и във вестниците и в телевизионните емисии и във всички новини, се е запитал именно това...
А новините вече (естествено, че сте забелязали!) не ни се „поднасят”, не ни „намират”, дори не ни „заливат”. А всъщност ни биват набивани насила в главите. В тях биваме удавяни, сварявани и обезмозъчавани...
... та всеки, на когото тая новина е била безцеремонно забита като шило право в окото, се е запитал: Защо, по дяволите, трябва да знам ТОЧНО ТОВА?
Естествено тези, които обичат да застават на противоположна позиция, веднага ще кажат: Абе, тебе пък кой те кара да четеш именно това?
Хм.
Това ми прилича на следното: да сложат в двора ти труп на обезобразено, изкормено, горено с горелка и дълго бесено куче. Да го сложат на дълъг прът, да надуят клаксони и сирени. А след това да ти кажат: Е ти сега пък какво толкова! Като не ти се гледа – не гледай натам! Кво?
Обръщай глава и не гледай. Ние просто така... Просто така си слагаме прегазени и изкормени кучета насам натам... Какво толкова ни зяпаш?!
И знаеш ли защо ги слагаме? Ха, тъпчо! Не знаеш, естествено! Ми слагаме ги, защото това ни продава продукта! Това се продава в медиите, така печелим публика, а публиката иска... ооо, да, да, да, публиката иска прегазени и даже не само прегазени и изкормени кучета... ами и повече от това!
Публиката вече не се задоволява само с изкормени, обезобразени, горени кучета! Тя иска тия кучета да са били и Изнасилени от известни Хора преди това!
Публиката, читателите, гледачите на телевизия, бъркачите в интернет, сърфистите в мрежите – всинца искат и копнеят от цяло сърце не друго, а смърт и повече от смърт: разложени трупове, намерени обесени артисти, намерени вмирисани и застреляни певци, прегазени и накълцани с ледокопи Троцки, взривени училищни автобуси, паднали в Марианската падина невинни пешеходци; детеубийства, майцеядства, отцеблудства, срутени небостъргачи върху детски градини, паднали старчески домове върху айфелови кули, погребани живи невинни производители на марихуана, изнасилени преди това от роми-джихадисти! Това искат ХОРАТА!
Така казват тия, които се правят на луди и ми казват: Ти пък, ако не искаш, не чети и не гледай!
Доста се говори за злото в новините. Някои смятат, че то е продукт на заговор. На конспирация. Новините имат за цел да омаломощават. Да скапват силите, волята и свободният дух на хората. Със зловещината си.
Един човек, замислен непрекъснато за това, че светът е ужасно място, че светът е едно страховито място, на което е голям късмет просто да си жив – такъв човек е твърде лесна плячка за всяка власт!
На него винаги може да се каже: Какво бе?! Не си ли доволен, че си жив? Ама че си мърда, ама че си неблагодарен лигльо! Не стига, че си жив, докато толкова много хора умират и даже им се случват и още по-лоши неща, като поскъпване на тока с 20%, ами ти и негодуваш!
Я се стегни малко! Хората мрат и даже плащат не можеш да си представиш какви сметки, ами ти и недоволстваш, егати и наглият човек си!
Да, възможно е да е конспирация. Но има нещо, което е повече от сигурно. Два процеса си текат. Поне два забелязвам отчетливо.
Единият е десенсибилизацията. Неведнъж съм писал за нея. Това е физиологичен процес на адаптиране на рецепторите към някакво постоянно засилващо се дразнение. Примерно шум. Шумът – ако сме били на тихо – в началото ни дразни. Ако обаче шумът е постоянен, скоро ние преставаме да го забелязваме. Шумът започва бавно, постепенно за се засилва. Но ние, с нашите автономни и нагаждащи се адски добре рецептори – не забелязваме тия плавни промени. И когато ни питат "Не забелязваш ли колко е шумно?", ние - крещейки - питаме: "Какво? Шумно ли? Въобще не забелязвам да има шум!"
И така, за да бъда пунктуален, ще дообясня: Подавайки ни бавно, постепенно нарастващи дози насилие, смърт, човешко страдание, несправедливост и несвобода, ни правят десенсибилизирани, т.е. обезчувствени, нечувстващи, безразлични към тези явления. Обезчувствени към чуждите страдания и смърти, но и към насилието въобще, към несправедливостта, към робството.
Всъщност – добре ни е известен примерът за жабите в тенджерата, поставена на котлон, които – без да усетят, защото котлонът се загрява много бавно, по едно време се оказват напълно спокойно и безпроблемно сварени!
Ние ще бъдем лека-полека сварени в бульон от безчувственост към всичко ГАДНО.
Имаш ли хора, които не реагират на нищо гадно – и си на власт – ще си един много щастлив властник!
Ще си с широко развързани ръце, така да се каже. Ще можеш да си позволиш нечувани гадости. Без никой дори да ги забележи! Ура, да живее Десенсибилизацията! – тихичко чувам да си припяват хората жадни за власт.
Естествено, хубаво е да знаем, че тези процеси не протичат толкова гротескно вербализирани в главите на хората. Ни на възползващите се, ни на жертвите.
О, не! При нас, хорицата, милите душковци и неосъзнати медузи, нещата в главите, в съзнанията и подсъзнанията, и предсъзнанията и колективните несъзнания протичат някак незабележимо; протичат някак автономно; протичат някак добре облечено в благовидни самозаблуди. Това, някои от нас знаят, са защитните механизми на човешката душа (по Ана Фройд).
Или - простичко казано – когато правим гадости, ние винаги си имаме едни такива - много благовидни и даже благородни обяснения и оправдания за пред нас си!
Та! Когато някой ни десенсибилизира, когато някой бавно и сигурно ни обезчувствява към гадостите – той вътре в себе си винаги си казва: "Ама как така! Аз съм просто един почтен човек... не правя нищо нередно... но публиката това иска... Пазарът това иска! И аз просто се съобразявам с Пазара! Това се търси и аз това предлагам!"
О, богове, о, полубогове, о, нимфи и океаниди! Все едно и на последния идиот не е ясно, че от много, много отдавна Пазарът не се движи от старите закони на търсене и предлагане! Все едно и на последния идиот не е ясно, че в наше време въобще не се предлага това, което се търси... А се ТЪРСИ ТОВА, КОЕТО СЕ ПРЕДЛАГА!
Романтичните и глуповати представи за Пазара като някаква чиста и първична стихия със свои закони са напълно нелепи в сегашното време. Отдавна е ясно, че търсенето се определя от тия, които произвеждат. Те са ангажирани предимно с това - да създават изкуствени потребности на хората. Защото човешките потребности в наше време са извънредно дефицитен ресурс!
Примерно... Никой няма никаква осъзната потребност от новия смартфон GHj3u38. Който още не е измислен! Но чудовищният натиск на производителите, осъществен чрез тяхната реклама, СЪЗДАВА ПОТРЕБНОСТ от такъв нов смартфон!
Купете си GHj3u38! Грабнете GHj3u38! Бъдете себе си с GHj3u38!
Не бих казал, че хората не са любопитни към смъртта и насилието.
Но те са любопитни и към наркотиците. А наркотици (някак си) все пак не се продават легално и в огромни количества в магазините за хранителни стоки. Няма ги изложени на всеки щанд, при това – съпроводени с колосална реклама! Или може би ще се намери някой, който да ме опровергае?!
О, да – всъщност – наркотикът хазарт... Наркотикът алкохол... Да, правилно...
Но толкова за търсенето и предлагането на лоши, зловещи новини.
Другият очевиден факт е, че ако и да не са инструмент в една внимателно планирана конспирация, лошите новини, с които ни правят тъпи, равнодушни към страданието и към ужаса, към повсеместната смърт, към overkill, въпреки това – дори и конспирация предварително да няма – то ефектите от тях много ловко се използват!
Казано иначе: Те лошите новини си се стоварват върху населението ей така – като порой, никой не е планирал това чрез социологически стратегии, в социално-инженерни доктрини – просто прибързаните журналисти са видели, че народът кльопа много ужасии и гадости – и те му ги дават в огромни количества... Но ефектът на емоционално затъпяване си е налице! И е идеален!
И всички, които обичат да държат власт – веднага го грабват и се възползват! Здраво се възползват от обезчувственото, морално и емоционално затъпяло стадо!
Народът им е обезчувствен, така да се каже, наготово. Обезчувствен е посредством една тъпа и безмозъчна информационна офанзива... случайно (закономерно, но без зла воля) разразила се офанзива по емоционалното затъпяване, по моралното олигофренизиране... и те щрак! – и наготово възсядат обезчувствения и затъпял народец!
Та така!
Станислав Лем, тоя, когото наричаха и Л.Е.М., тоест – Литературна Електронна Машина, един от моите татковци в писането, мъдрец и хитър намигвач, имаше един хубав разказ. Една минута на Света. Беше псевдонаучно четиво. Нещо като съвсем сериозна статистика (макар че по негово време такава едва ли е правена) за това какво се случва в Света, в целия огромен, малък наш свят за една минута. За всичко случващо се и измеримо. В метри, бройки, килограми, литри. Всичко, което се случва в една МИНУТА на Света.
Колко човека умират. Колко човека се раждат. Колко човека умират от катастрофи. Колко човека умират от самолетни катастрофи. Но и колко човека на минута умират от поглъщане на капачка за капки за очи (така примерно е починал великият Тенеси Уилямс!). Естествено – броят на загиналите от това за минута е изключително малък. Много по-малък от 1. В този чудесен разказ–мистификация се говори и за това колко литри кръв текат във вените на цялото човечество за минута, колко литри се изливат поради насилие...
... Но и колко литри сперма се изливат – тайно, сублимно, престъпно или свещенодействено – от и във човешките тела! За милиардите въздишки, за милионите кихавици, за стотиците хиляди нарисувани картини, за стотиците хиляди изсвирени вярно или грешно ноти на стотици хиляди пиана и китари, саксофони и клавесини! Които се случват в една Човешка Минута.
Да. Светът е голям. И в него има всичко. Не ДРУГО, А ИМЕННО ВСИЧКО! И то – по много.
А това какво ни поднасят от това всичко, или по-точно – в каква част от това Всичко ни давят всеки ден чрез новините – това е друг въпрос!
Съвсем друг въпрос.
А пък в град Буфарик, освен че се е разбил самолетът, се е родил и Жан-Клод Бето – създателят на безалкохолната напитка Оранжина. Но това, странно, никой не ми го предлага като новина!
И друго: Бог да даде мир. На душите на загиналите в тая катастрофа. И на всички загинали, на всички умрели вчера, днес, утре и въобще. Но - трябва да се мисли. За да има мир.
Калин Терзийски: Какво ли ми пука?
Аз съм стар хипар, безотговорен човек, пацифист без специални убеждения и претенции, имам хиляди натрапливости, алкохолизъм, аскетизъм, депресия, мания, увеличена простата, разрушена репутация, объркан живот, щастлив живот, дъщеря на 22, жена на 49, стотици бивши любовници, мрачна слава на нещо си там, което не знам какво е, добро име на милостив човек сред някои хора, разрушителни пориви и крехки чувства. Всеки може да каже нещо подобно за себе си. И то да е вярно и да не е вярно.
Кой беше казал, че това, което мислим за себе си е възможно най-невярното?
Тоест, той все едно казва: Не самите вие знаете какво сте, ами другите знаят по-добре самите вие какво сте! Слушайте другите – и ще разберете какво сте самите Вие!
Кой казваше това: Ларошфуко? Или някой друг объркан несретник с перука или без перука (като Декарт)?
Но не става ли по тоя начин така, че цялото ни знание за себе си е пердоставено на пристрастията, злобите, отчужденостите и безразличията на Другите хора? Ама че идиотщина!
Замислете се добре: Непрекъснато ни учат да не вярваме на себе си!
Въпреки, мама им стара, въпреки че ни казват по милион пъти на ден – в рекламите и медийните изстъпления - тъпоумното:„Бъди себе си!”. Бъди себе си под път и над път!
И въпреки това „бъди себе си”... Въпреки това лекарите ни казват как сме: здрави или болни. Учителите ни казват какви сме: умни или глупави. Възрастните ни казват колко струваме морално: добри ли сме или лоши. Работодателите ни ни казват колко струваме икономически: нищо или почти нищо.
А човек... човек, мисля си, трябва да тръгне отново по пътеката на самостоятелността. Как се прави това? Прави се трудно!
Как примерно ще се отървем от тая зависимост – да очакваме лекарите да ни казват здрави ли сме или сме болни?
Та нима не се казва: Здрав е само тоя, който не е прегледан достатъчно внимателно. И още повече: Нормален е само тоя, на когото психиатърът му не е достатъчно взискателен!
Време е май да се научим на малко самостоятелност...Така ли е или греша? (шегувам се, не ви искам мнението)
Както ми каза веднъж една баба, една прекрасна стара дама с бяла като син сняг от Шангри Ла коса: Ти май плащаш голям данък „обществено мнение”? Имаше предвид: Много се интересуваш от това какво мислят хората за тебе.
Тя беше и е последователка на Дънов, осемдесет и пет годишна пешеходка, любителка на кристалния въздух и наблюдателка на изгреви. Силна жена, малка и слабичка като пухче на глухарче, като парченце бяла брезова кора. С умрял син, когото е гледала до последния дъх, с големи внуци, с голяма душа и с голяма насмешка над „данъка обществено мнение”.
Че как ще живее човек, ако не знае сам какво е, ако не знае сам какво иска, ако не знае сам какво трябва да прави, ако не знае сам какви качества има, ако не знае сам къде започва и къде свършва, как да живее и как да умре?
Ами ето так – като нас. Ще живее като нас – глупавичко и несамостоятелно. Загледан само в огледалото на другите. На които не им пука за нас.
Всъщност това е вечна драма – хората никога не са знаели какви са и как да живеят. Другите е трябвало да им го казват. Но кои са Другите...И задължително ли ни мислят доброто?
Та нима същият Ларошфуко не казва, че светът е пълен с ласкатели, които ни мислят злото? Той ли казваше това...или аз...Все едно. Като че ли пък не е и пълен с хулители, които също не ни мислят доброто? И като че ли пък не е пълен най-вече с абсолютно безразлични към нас хора, които биха ни мислили доброто само ако от това ще имат някаква полза?
(Да не се забравя, че една от най-великите ползи на света е да се почувстваш Добър Човек! – и това не по Бентъм и неговата представа за ползата, а по Джон Стюарт Мил и неговото „максимално щастие”)
Преди няколко дни умря един от великите примери за самостоятелен човек. Бакъров.
Той беше пещерняк, председател на дружеството в Банкя. Една от най-великите легенди на българския ъндърграунд.
Познавам го от края на осемдесетте. Тогава бях всичко от изброеното по-горе, но без четиридесетте и осем години, които сега стоят по клоните ми като мърляви месоядни щъркели марабу.
Дребничък, светнал от вътрешен огън човек, с рошава брада като нарисуван от Гоя в някоя от страховитите му литографии...или като на Диоген нарисуван от Хусепе Рибера. Бъки – човек не от нашето време – затова тия сравнения с класически картини му прилягат.
Преди трийсет години друг легендарен пич, Ръмпо, също пещерняк от ония времена, велик китарист и скиталец, но още жив и по-жив от мнозина – ни научи на една песен:
Бъки там е председател, забранява ал-ко-хо-ла! –
...само тоя стих помня ясно, останалото беше нещо свързано с пещерняци, също така в песента имаше и стихове от Хей Джо...цялата песен се пееше с мелодията на Хей Джо – тоя стар, велик блус, с който е толкова известен Джими Хендрикс (а всъщност само с това ли? И известен ли е сега Джими Хендрикс? И на кого? И ако на идиотите от Сега не е известен, то това прави ли го по-малко велик?)
Иван Бакъров - Бъки
Бъки почина, аз не успях да отида на погребението му, но защото не съм суеверен, не смятам, че съм направил зло. И освен това – именно защото не съм суеверен или поне си налагам да не съм – мога да кажа без угризения, че бях приживе с него!
Приживе бях, така че не ми пука, че като умря не бях...
А защо би могло да имам угризения? Ами защото когато в наше време става въпрос за смърт, за умрели хора, за души, за отношенията ни с умрелите докато са били живи – изпадаме винаги в едно гузно, смутено и по бабешки боязливо състояние: Пу пу пу! – да вземем случайно да изтървем нещо, та да нараним душите на умрелите! Да не вземем, че да се самоизтъкнем, че Господ или там някоя друга Сила ще вземе да ни се разсърди!
Страхливи душици сме ние. Така са ни казали и ние така и правим.
Но Христос е казал: Като казваш „да” – казваш „да”. Като казваш „не” – казваш „не”. И точка. (Това между другото е велико реабилитиране на силата на езика, но не в мистичен план, а в рационален план).
Да си е да, не си е не. Няма нужда от клетви и от заклинания.
И аз мога без никакво угризение да кажа: Бях с Бъки докато беше жив, поне понякога, поне винаги, когато се видехме, няма значение като е умрял дали ще ходя на гроба му.
И да ме гледа отгоре, едва ли ще му пука дали ходя да му поливам гроба с бира. Че с какво ще му помогне това поливане на гроба с бира...ако не съм поливал живата му уста с бира? Докато е бил жив?
А аз поливах живата му уста с бира винаги, когато го видех на Попа. Пък и дистанционно някак – винаги като ми звъннеше му пращах по десет-двайсет лева в някакви забутани санаториуми, в които ходеше да се лекува.
Ето тук има връзка с казаното по-горе: Мнозина ще кажат: Колко е некрасиво да изтъкваш добрините, които си направил! Ти не си добър човек, защото не бива никога да казваме нищо за доброто, което правим...
А аз ще кажа: А защо заради тая лицемерна скромност да премълчаваме истината? И защо всъщност да живеем в прикриване и суеверно „плащане на данък на общественото мнение”? Да – аз помагам винаги на всеки, който има нужда. Или не съвсем... но поне когато мога...
Но нали Христос... нали Христос (ще кажат вечните критици) не иска ние да казваме, когато правим добро? Нали когато (казва Той) дясната ръка дава, лявата не бива да знае за това?
Но на тях ще кажа: А щом Христос го иска от мен, защо не Той, ами вие ми го крещите това?
Ето един лек и игрив извод, между другото: Тия, които ни казват „Ти трябва да правиш така или не трябва да правиш еди как си...защото Господ иска така!...или защото Обществото иска така!...или защото Така трябва...! Та тия, дето ни казват така никога не изричат истинското си желание...А то е: Ти трябва да правиш така не защото Бог или Обществото така искат, а ЗАЩОТО НИЕ ИСКАМЕ ТАКА!
А изводът е, че щом някой ни заговори за Бог или Обществото и какво те искали от нас – да знаем, че обикновено става въпрос за егоистично изнудване...(та не казват ли във всички векове богатите и властните на бедните и зависимите: Отидете и се бийте с врага на Родината в името на Бог? И не го ли казват винаги само и единствено за своя изгода?)
И пак думите на бабата със свилената лунна слама вместо коса: Ти май плащаш голям данък „ообществено мнение”?
Но тоя път не към мене, а към всички нас.
Бъки ходеше на Попа. Не пиеше, като повечето там, прекалено много. Пийваше по някоя и друга бира. Говореше за Края на света. Но не като за някакъв ужас, както повечето хора...като за някакъв ужас, който ще ни наруши спокойното пазаруване от мола, ами като за нещо, за което трябва да се подготвим добре. И да се екипираме със сила и кураж: Скоро ще дойде! – казваше с блеснали очи той. – Трябва да сме готови! – все едно говореше за покоряване на Мамонтовата пещера.
Сега седя, Бъки е умрял, аз съм жив, хипи движението е намаляло с доста; и една буца пръст да отвлече морете, Европа се смалява (казва Джон Дън)...и не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб, казва пак Джон Дън...Бъки обаче е легенда и със сигурност е легенда, която ще дава кураж на такива като мене - да дават кураж на други – по-млади. Кураж да не плащат данък „общественото мнение”, поне не прекалено голям.
Време е като че ли хората да заживеят самостоятелно: ...
... да знаят сами какви са, какво правят, какво да правят занапред, кое е добро и кое е лошо за тях, накъде да вървят и защо... а не така, както сега – очаквайки някакви Други да са им вечен ментор, вечно огледало, вечна свекърва, вечен критик и вечен цербер!
И чета сега, че Ердоган и Путин щели да оправят тоя ужас в Сирия. И си представям как две империи ще оправят живота на двайсет милиона истински, живи хора, и си представям колко хора ще престанат да са живи от тоя сблъсък между абстрактната и отвратителна механика на империите и живата, действителна плът на живите хора...
И старото хипи в мен се обажда и иска от мен да отида и да се заключа с белезници за някоя влакова линия, по която от нашите военни заводи отива оръжие нанякъде, като нищо – и към Сирия... Но още по-старото хипи в мен, което повече харесва Буда, отколкото белезниците, казва: Запази спокойствие... Яростта никога не оправя нищо...
А всъщност и с белезници да се прикова към някоя релса на пътя на оръжията (с които така се гордее нашата глупашка икономика!), аз пак трябва да го направя в пълно спокойствие... Без ярост, гняв, злоба и вълнение.
Но може би все пак – с блеснал поглед!
Какво ли би казал Бъки по въпроса?
