Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.05 16:57 - Дарът на любовта
Автор: ellahikari Категория: Лични дневници   
Прочетен: 122 Коментари: 0 Гласове:
1



 “Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат…  А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” (1 Кор. 13:1-8;13)

Бог е дал на първите християни различни дарби, но скоро някои започнали да си съперничат с това чий дар е по-голям, и помежду им се прокрадвала завистта. Случвало се благодатните Божии дарове да стават повод за разделение. Изобщо Първото послание на св. ап. Павел към коринтяните говори за разделенията в Църквата, които винаги са съществували в нейния живот и които, за съжаление, особено осезаемо се забелязват и в наши дни. Много лесно се делим помежду си, и то по причини, пряко свързани с вярата, по чисто църковни причини, а не поради нещо друго.

Св. ап. Павел ни казва – чуйте, всички сме едно тяло, Тялото на Христос, и всеки от нас е толкова близо до другия и до Христос именно защото сме членове на едно и също Тяло. Ние сме част един от друг, съставляваме това единство и не може да позволяваме нещо да ни разкъсва. Единият е пряко свързан с другия. Това е Църквата, не може да сме чужди eдин на друг, в Църквата не съществуват противници, дори и да имаме различни чувства. Може да сме различни, но сме проявление и членове на същото Тяло. И накрая, казва апостолът, ще ви кажа още нещо. Говорите ми за вашите дарове? Е, добре. Аз пък ще ви поговоря за един много по-велик дар и ще ви покажа път, още по-превъзходен. И веднага започва химнът на любовта (1 Кор., гл. 13):

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека…

С други думи, да съм получил в живота си знак за Божията благосклонност към мен. Ангелският език според отците е гласът на сърцето, на благодатното мълчание. За ангелски се смята езикът на изключителни дарби, каквато е дарбата на прозорливостта, на разсъдителността. Ако имам такива дарби, благодарение на които дори мога да виждам в бъдещето, да прониквам в небесните тайни; да говоря ангелски езици, да говоря и всички човешки езици, но нямам любов, тогава съм един празен съд, който само вдига шум, но няма съдържание, в който не можеш да налееш жива вода.

Преди десетина дни бях в Рим. Там един католически епископ се обърна към мене и ме попита нещо.
Преди да кажа какво ме попита, ще направя кратко отклонение. Навярно знаете какво е харизматичното движение. Това е движение главно сред протестантите (най-вече сред петдесетниците), които вярват, че имат дарби за говорене на езици. В техните събрания онези, които са убедени, че притежават тази дарба, приемат трансцендентни послания, опитват се да ги изразят и това са „неизказаните” думи, които другите не разбират. Друга дарба, която смятат, че притежават, е да изцеряват. Не знам дали ви се е случвало да видите това в телевизионно предаване. Докато бях в Америка, имах такава възможност. В предаването един човек с доста лукав поглед заедно със свои съмишленици говореше за Бога, за любовта, за небесните дарове, и уверяваше зрителите, че дори и по телевизията може да им предаде тази „благодат“, която те са приели като способност да изцеляват. Те казват: „Ние ще се помолим и който се излекува, да се обади на еди-кой си телефон, за да отпразнуваме Божието чудо!“. След това отправят молитва Христос да изцели хората – чист сантиментализъм – да се утешат тези, чиито децата са починали, да се излекуват болните… Описват разни страдания, а след това казват: „…защото Ти, Боже, си Бог на любовта и силата…“ и т.н. След това завършват с едно „Амин“ и чакат телефонните обаждания. И започват да се обаждат различни хора: някой бил без ръка и му израснала, друг имал главоболие и му минало… След това започват да подскачат и да пеят „Алилуя“, защото са станали чудеса. Това, разбира се, е краен случай. Тук има смесица от заблуда и шарлатанство, и това не е здраво явление, но то започва да привлича хората. Достатъчно е да ви кажа, че в традиционно католическа Бразилия хиляди хора се обръщат към харизматичното движение на петдестниците. А това беше крепост на католицизма…

В този контекст католическият епископ ми каза:
– В нашата църква през последните години започнахме да имаме раннохристиянските дарби.
– Какви са тези дарби, които имате предвид?
– Говорене на езици, изцеления, пророчества. Това е нещо, което преди не сме го имали. Вие, в Православната църква, имате ли го днес?
– Ние в Православната църква имаме това, което сме имали. Имаме тези дарби, които са съществували в ранната Църква и които най-вече са скришни. Не в смисъла, че не се забелязват от тези, които могат да ги видят, а в смисъла, че не се изтъкват от тези, които ги имат.
– Не ти ли прави впечатление, че при нас има процъфтяване на тези дарби?
– Не. Забелязвам по-скоро, че вие загубихте дарбите и си мислите, че сте ги преоткрили сега. Църквата има континуитет. Не може да е имало усещане за благодатта, да се е загубило, и след това да се появява повторно. И второ, вярата не се изразява толкова в това да впечатлява с нещо трансцендентно, а най-вече в тайнствено усещане…

И дълго дискутирахме по темата. Говоря за това, за да обърна внимание на това какъв проблем се е създал в ранната Църква, където всеки започнал да присвоява проявленията на Божията благодат и вместо хората да се съединяват помежду си, да се делят. Това става и в наши дни. В много разговори по теми, свързани с Бога, често стигаме дотам накрая изобщо да спрем да си говорим. Единият да иска да изяде другия, започва да се заражда омраза вместо любов.

Христос казва за хората, които Го заобикаляли: „…лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Йона ”. Този свят постоянно търси неща, които да го впечатляват, да го смайват. И ние правим това: „Еди-кой си отец вижда в бъдещето!“; „Върви да ти каже дали ще вземеш изпита!“; „Еди-коя си игуменка ще те докосне с ръка и ще разбере дали ще се излекуваш от болестта!“, или „Отидох и ми каза бъдещето!“. И така твърде много от нас неусетно остават в тази заблуда и започват да раздават офикии на харизматици. Това са илюзии, но накрая те започват да ни разделят, между нас се появяват противоборства и напрежение.

Христос казва на народа, че няма да му се даде друго чудо, освен чудото на пророк Йона, с което има предвид чудото на Възкресението. Така Той им казва, че чудесата не служат, за да впечатляват, а за да може човекът да излезе за малко от тъмницата и капана на собствената си окаяност, и да съзре перспективата на своя небесен потенциал, към който е призван.

Какво казва по-нататък апостолът в евангелския текст:

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща…

Тук той говори за притежаването на духовно знание. Ние всички четем много по духовните теми. По въпроса за знанието ще ви споделя един случай. Веднъж при мен дойде един младеж и ми каза, че иска да се изповяда.
– Какво следваш? – попитах го.
– Богословие!
– Да знаеш, че не приемам богослови, приемам само грешници.
– Много съм грешен – отвърна той.
– Кажи някой грях?
– Имам егоизъм и други неща… – ми каза.
Явно не можеше да погледне в себе си, какво се случва в душата му. Държеше лист хартия и ми каза:
– Понеже сте образован духовник, искам да ми отговорите на няколко въпроса.
– Прочети един!
– Какво е Вашето мнение за богословието на Янарас?
– Давай с втория.
– Съгласен ли сте с о. Филотей Фарос?
– Разбирам. Ще прочетеш ли и третия?
– Организациите (църковните организации в Гърция) верни ли са на Преданието?
– Колко въпроси имаш?
– 37.
– Я ги прочети всичките!

Той започна да ми ги чете, междувременно разговаряхме, и веднага щом стигна до последния, погледнах часовника си, беше станало 18 ч., камбаната биеше, беше дошло време за вечернята. Предложих му да отидем на богослужението и да остави за малко тези въпроси встрани… Младежът бе прочел много книги и бе получил знанието за велики духовни истини, но вътре в него цареше объркване.

Ще ви споделя и една друга история. При мен веднъж дойде девойка, която нямаше връзка с Църквата. Със сестра си отишли на почивка в Патмос. Както си седели една вечер и съзерцавали залеза, изведнъж чули звън от камбана. Това им се видяло толкова романтично и красиво, че решили да отидат да видят какъв е този параклис. Щом стигнали, разбрали, че това не е параклис, а женският манастир „Свето Благовещение“. Тръгнали да влизат, но ги спрели, защото носели панталони. Дали им да се покрият и тогава ги пуснали. Имало бдение. Едната седнала отляво, а другата – отдясно, и си казали – след 30 минути ще си тръгнем. Но… страшно много им харесало. След 30 минути се срещнали и решили да останат още малко… и така останали на цялото бдение. За първи път в живота им се случвало такова нещо. Тъмнината, монахините, кандилата, чувството било толкова хубаво. В едното момиче се породило желание да се покае. Те потърсили един свещеник, при който да се изповядат. Той ги изслушал и ги попитал къде живеят. Във Виронас (атинско предградие), отговорили те. „А, там е метохът „Възнесение Господне” (метох на светогорския манастир „Симонопетра“), вървете там, там е отец Николай“, казал той, щом чул откъде са.

Така момичето дойде при мен. Говорим за удивителна ревност, за умонепостижима жажда… Тези момичета нищо не знаеха, никога не бяха стъпвали в църква. Но притежаваха пречист вътрешен свят.

С тази девойка се видяхме няколко пъти. Веднъж се бяхме разбрали тя да дойде в 19.45 ч. за изповед, но имаше други хора, които трябваше да изповядам преди това. Имаме една малка църква като катакомба, много красива, момичето беше идвало в нея веднъж, хареса му изключително много, и сега ми каза: „Можеш ли да ми дадеш ключа да отида и да чакам там?“ Дадох му го и му казах: „Вземи и този молитвеник и прочети нещо“.

Забавих се с другите хора. Към девет часа всички си тръгнаха и си казах: „Ще изчакам тя сама да дойде, ще й омръзне там, а аз ще свърша междувременно някои дребни неща.“ Стана 21.30… 22… 22.10 часът. Казах си – да отида да видя какво става с нея. Отивам, вратата беше затворена, но имаше прозорец, погледнах през него и я видях със свещ в ръка, коленичила на плочите, да се моли. Колебаех се дали да я прекъсна, казах си – нека изчакам малко, да направя една разходка. Времето минаваше. Стана 22.15 ч. Почуках на прозореца. Тя стана и влязох вътре. Видях нещо, за което съм чел в книгите и не го вярвах – от нейните сълзи – както се казва за стареца Йосиф и за други отци – се беше образувала локвичка. Тя ме попита:
– Може ли да остана още малко?
– Остани.
Мина още малко време. Пак отидох, вече беше станало 23 ч. и с усилие я откъснах от молитвата. Беше започнала да чете всички покайни молитви наред.

Тази девойка имаше разтърсващи духовни преживявания. Учех се от нея, от нейните първи стъпки във вярата. Един ден тя ми каза:
– Видях в книжарницата една книга – „Химни на Божествената любов” на св. Симеон Нови Богослов. Да я купя ли?
Казах й:
– По-добре изчакай засега. Не е нужно.
– Но искам да си я купя!
– Защо?
– За да я разуча. За да преживея това, за което се говори в нея.
– Добре, но вече не го ли живееш?
– Искам още повече!
– Внимавай, да не би, искайки повече, да загубиш и по-малкото, което имаш. Лека-полека.
– Но аз много искам!
– Добре, направи както си решила.

Беше петък вечер. В събота сутринта тя купи книгата и за два дни я прочете. В понеделник благодатта я напусна, спомни си светския си живот, място не можеше да си намери, не можеше да се моли, чувстваше духовна суша. Изсуши я многото знание. Тя се „изучи” преди да направи душата си възприемчива за това познание. Искаше да разбере Божиите тайни, без преди това да бе изпитала достатъчно болка. И Бог я остави за малко. Разбира се, след това тя получи голямо Божие благословение и днес се намира в благодатно състояние на духа.

Дори и да изпитваме голяма жажда за духовно знание, то може да навреди на душата ни, ако тя все още не е зряла за него. То ще изпълни ума ни, но сърцето ни ще остане сухо.

…и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям,  щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува.

Св. ап. Павел ни предупреждава, че не само знанието, но и дарбите, и дори вярата не струват нищо пред и в сравнение с любовта. Но и още нещо. Ако се впуснем да вършим велики дела на любов и се отречем от всичко – почести, слава, богатство – дори и това може да се окаже заблуда, тоест да нямаме наистина любов в себе си, а да вършим всички тези неща, подтикнати от желанието си да покрием някакви празноти в живота си. Давам на бедния, на страдащия, защото това ме кара да се чувствам добре, въпреки че имам проблеми с човека, с когото живея, той не ми угажда, не се разбираме с него, и решавам да отида и да помогна на бедните. Понеже имам – давам.

Св. ап. Павел казва тук, че дори да имам готовност за себеотрицание и нещо още по-велико – такова желание за себежертва, че „да предам тялото си на изгаряне“, но нямам любов, нищо не ме ползва.

Познавах монаси, които вършеха големи аскетични подвизи, каквито навярно никой днес на Света гора не върши, и тези хора паднаха в духовна заблуда (прелест), въпреки тяхната аскеза. Те бяха коравосърдечни и нямаха любов към своите съподвижници, бяха изобличаващи и несъстрадателни, без снизхождение. Правеха жертви за Христос, оставиха всичко, стигнаха до аскетични крайности, но сякаш нямаха представа за Божията благодат и оставаха безучастни за нея.

Святата уста на св. ап. Павел ни казва: всичко останало, дори и много велико да ни изглежда то, да оставим в ъгъла. Защото единственият и най-превъзходен път е пътят на любовта.

(Следва продължение)

Превод: Константин Константинов
image

image




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ellahikari
Категория: Лични дневници
Прочетен: 152330
Постинги: 518
Коментари: 0
Гласове: 253
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930