Много често у нас редица въпроси се решават на принципа "постепенно свикване с определена идея до нейното приемане от обществото".
Преди повече от десет години в България много малко се говореше за "обратните". А в случаите, когато ставаше реч за тях, отношението беше негативно, като за нещо лошо, а ако не бяха атеистични времена, бихме казали греховно.
Но сякаш без да забележим, в последните години отношението ни по този въпрос се е променило много станахме много по-толерантни към това явление. За десетина години филмите, медиите, музикалната индустрия успяха да изградят нов имидж на хомосексуалистите на симпатични, талантливи, интересни, чувствителни, раними, фини и интелиген тни хора. Като такива те имат право на свои клубове, места за среща и т. н.
Вече свободно се дискутира законовото уреждане на техните права и статут и засега свенливо се повдига болният на Запад въпрос за браковете между двойки от един и същи пол и възможността те да си осиновяват деца. Въпреки че идеята за хомосексуалните семейства сега звучи скандално, напълно е възможно тя да бъде постепенно приета от обществото, а след това и от законодателството ни.
Предпоставките за това са налице: вече години наред се лансира като научен факт заблудата, че хомосексуалните наклонности са генетично определени, т.е. че гейовете не са виновни за сексуалната си ориентация, а просто такива са се родили (появи се и терминът "трети пол"); заиграва се с чувствата на хората, като се обяснява, че хомосексуалистите не бива да се лишават от човешкото право да обичат, да имат семейство, деца и т.н. Така една дълго повтаряна лъжа постепенно се превръща в истина. Като резултат в обществото ни освен "старото" схващане, че хомосексуалното поведение е ненормално и осъдително, все повече се налага мнението, че това е съвсем нормално явление и отношението към "обратните " трябва да бъде толерантно. Стига се дотам, че хомосексуалистите не само не скандализират, но дори са обградени с ореол на загадъчност, избраничество, необикновеност...
Какво трябва да бъде отношението на християните към тези хора? Дали да се отнасяме със състрадание като към болни, или да осъдим хомосексуализма недвусмислено? И двете.
Свещеното Писание категорично определя поведението на хомосексуалистите като грях и "гнусота " в очите на Бога" (вж. Левит 18:22, 1Кор. 6:9, 1 Тим. 1:8-11) Тази категоричност не подлежи на коментари. В творенията на св. отци, аскетическата и друга християнска литература този въпрос почти не се засяга, тъй като не подлежи на съмнение или разяснение поради абсолютната категоричност на забраната.
И докато съвременното общество заявява, че хомосексуализмът не е болест, а естествено състояние на някои хора, то Църквата го определя като заболяване вследствие на грехопадението, грях като всеки друг. Страст, която може да се лекува, стига страдащият да приема това като страдание и да желае изцелението си, а не да счита състоянието си за "естествено ". Докато хомосексуалното поведение се толерира, пропагандира и защитава, то ще се счита за нормално и хората, които го практикуват, ще продължат да пребивават в греховното си състояние и да се задълбочават в него, повличайки след себе си своите партньори, децата, които ще си отгледат заедно и т.н. Те няма да знаят и могат да потърсят помощ за своето спасение.
В Църквата всяка немощ, всеки грях може да бъде излекуван с помощта на Божията благодат. Но за да стане това, човек трябва да осъзнае греховното си състояние, да преоцени поведението и мирогледа си и с цялото си сърце да пожелае да се промени, да се покае и да поеме своя път на богоуподобяване, за да изпълни своето предназначение като човек.
Как да се отнесем с такъв човек, дошъл да търси помощ и подкрепа в Православието? Има ли той място сред нас?
Църквата винаги е била толерантна към грешниците, дотолкова доколкото само в нея те ще могат да получат прошка на греховете си и очистване чрез тайнствата й. Църквата Христова няма да отхвърли нито едни хомосексуалист, който искрено желае да се промени, така както няма да отблъсне някой наркоман или блудник. Защото Христос казва: "Здравите нямат нужда от лекар, а болните; идете и се научете, що значи: "милост искам, а не жертва". Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние" (Мат. 9:12-13).
Този призив е насочен не само към душепастири т. е. но и към всеки един член на Църквата, който с една своя дума или реакция може да отблъсне искреното желание за промяна или да подкрепи този човек в първите му стъпки към неговото изправяне.
Полина Спирова
