Борейки се в Христа, монахът страда за братята си в света. Той се оттегля от света не защото го отрича или защото не изпитва любов към него, а защото чувства, че именно така ще може да се отдаде по-пълно на своите братя в света. Монахът води своята борба така, както Бог иска от него: той е като една запалена свещ за света пред иконата на Господа, на Света Богородица и на светиите.

Той се моли за света, защото страда за него, и преди всичко за онези, които живеят далече от Бога и Неговите радости.

* Страда, защото знае, че нашето време - с помощта на дявола - е построило високи стени, които пречат на хората да се стремят към Божия град, към Църквата.

Дяволът е създал достатъчно примамливи изкушения (които не са нищо друго, освен печални заместители на Истината), за да привлича към себе си хората и те да бъдат изцяло обладани от духа на светската суета, направил е така, че хората да забравят за Бога, за душата и за вечния живот. Със своите изкусни лъжи врагът на нашето спасение е успял да отклони душите им от почитането на Единствения Истинен Бог и да ги накара да се покланят на съвременните идоли.

* Монахът страда за този измамен, фалшив свят, в който хората са обречени на духовна смърт.

Чувствените наслади замъгляват ума и пораждат съмнения във всичко истинно и свято в нашата вяра. Това лесно подтиква хората към неверие и безбожност, които на свой ред създават материалистична нагласа към живота, събужда желанието за удоволствия и низките страсти.

Във философски план се получава едно смесване на идеите с крайната цел, което служи като оправдание на относителността и субективността на всяко човешко твърдение, на всяка мисъл - след като човекът, а не Бог, е мярката на всички неща.

Така попадаме в царството на себелюбието и стремежа към власт, в което "Homo homini lupus" (Човек за човека е вълк).

Неограниченото, егоистично отдаване на всяко позволено и непозволено материално и чувствено удоволствие, без каквито и да било по-високи и благородни желания, при всички случаи служи на временни, ефимерни цели.

В този смисъл съществува една добре устроена "джунгла" от хора, които напълно са забравили за смъртта, за Страшния съд, както и за желания вечен Дом, за Рая.

* Монахът страда за греховете, за тежките, страшни грехове, за които Апостолът казва, че "дори е срамно да се говори". (Еф. 5:12). Греховете, които безчестят душата, които й отнемат високото място, дадено й от чистотата на общението й с Бога, и я хвърлят в бездната на ада, където обитават нечистите духове.

* Той страда заради безразличието на хората един към друг, заради липсата на общуване между душите и потъпкването на всичко свято в отношенията им, страда заради:

Пълната липса на доверие.

Комерсиализирането на приятелството.

Опорочаването на великото тайнство на брака.

Разпиляването на великите Божии дарове на майчинството и бащинството.

Разпадането на семейството.

* Страда заради духовното невежество на човека, следствие от отстъплението му във всякакъв план:

Невежество по отношение на себе си.

Невежество по отношение на тайната на живота и смисъла на творчеството.

Невежество по отношение на неговия Бог и Творец.

* Монахът страда и за безутешната скръб на хората в света, заради липсата на надежда и подкрепа в трудни моменти, защото Бог, Утешителят Светият Дух отсъства от живота им.

Нашият Бог Отец вижда всичко - ето защо Той използва болката като последна възможност за душите да се обърнат към Него. Това може би означава тези хора да бъдат принудени да вникнат в хаоса, който ги заплашва, когато са далече от Него. По този начин Неговата спасителна любов ги изцелява от духовната им парализа. Той допуска нещастия и скърби, катастрофи и бедствия и всякакви страдания и болки в живота им, "за да се напълни къщата Му" (Лука. 14:23), за да поискат да се обърнат към Него.

* Монахът страда и заради "радостите" на този свят, за "развлеченията" и "удоволствията", които внасят смут в съзнанието и погубват душата, вместо да я изпълват с духовен мир и радост.

Всичко това е тежко и мъчително, но ти страдаш и заради онези неща, за които обикновено се смята, че са добри и съзидателни:

* Страдаш заради работата на хората, или по-точно казано, заради това, което всъщност се нарича "работа".

Защото в действителност то не е нищо друго, освен робство, (дори когато в него на пръв поглед няма нищо незаконно и срамно), което отклонява вниманието на човека от неговата главна цел. Тя се затваря в себе си и се лишава от онова съдържание и смисъл, които би трябвало да има - служенето на любовта, което да ни съедини с Бога и с ближните.

* Страдаш заради празномислието на немалко интелектуалци, според които човек трябва преди всичко да стои твърдо на земята, които със своя глупав скептицизъм затварят за хората и последните прозорци към Небето.

* Страдаш заради политиката и нейните поддръжници, където лъжите и измамите са добре замаскирани и властват над измамници и измамени, където хора без всякакъв морал и духовност (с малки изключения, достойни за похвала!) са избрани да водят другите и да бъдат "спасители на човечеството".

Страдаш заради управниците, които не управляват според казаното в Свещ. Писание:

"И ще ви дам по сърце пастири" (Иерем. 3:15), което означава да бъдат водачи по Божия воля. Боли те, задето управляват, без да зачитат всемогъществото на Божията воля. Ето защо те не са избрани, не са помазани от Него. Те действат срещу Него, в съответствие с егоистичните, грешни желания на своите поданици. Те са като онези, за които най-точно подхождат думите на Пророка: "Моят народ е глупав, не Ме познава: те са неразумни деца и няма у тях разсъдък: те са умни за зло, ала не умеят да вършат добро."(Иерем. 4:22)

* Страдаш заради националната образователна система, която е изключила от себе си Бога, и така се е лишила от истински смисъл и бъдеще.

Не са малко училищата, от които излизат все повече и повече безполезни, атеистично настроени учители. Такива учители възпитават младите в дух на празност, леност, суетност и себелюбие, в дух на безразличие към обществените неща. Има достатъчно такива училища, които св. Козма Етолийски днес би затворил.

* Страдаш, задето информацията, достоверна или не, контролира всичко. Страдаш заради новините, рекламите и немалко други вредни програми, излъчвани от т.нар. "масмедии".

Всичко това създава усещането за един безсмислен, безинтересен живот на хората-маса, като събужда в тях низкото, порочно любопитство, жаждата за сензации и скандали, както и за всичко суетно, ексцентрично и чувствено.

Страдаш заради празните фрази и душегубните гледки, които въздействат преди всичко върху сетивата на хората и неусетно ги превръщат в пасивни консуматори.

Страдаш, задето земните управници използват тайни оръжия, за да могат, когато поискат, да осъществяват пъклените си планове. Тези хора на властта държат в ръцете си всичко и дърпат конците на своите нерешителни, без своя собствена воля поданици, а това погубва всичко ценно, което е останало в душите на хората и най-вече на младите, доколкото изобщо е останало.

Като резултат от натрупването на разрушителни страсти в душата, се сблъскваме с пасивност, с безразличие към страданието на ближния, отсъствие на всякакво желание за вътрешен мир, себеизследване и молитва.

* Монахът също така страда заради липсата на сериозни и просветени духовни водачи, които като пророци на своето поколение да виждат в бъдещето и които да бъдат в състояние да поемат верния път към Царството Божие и да водят и другите по него.

* Той страда заради нашите деца, които израстват в това фалшиво общество и биват възпитавани в лъжи, които всеки ден замърсяват все още чистите им души. Боли го, задето тези деца получават различни духовни отрови, към които твърде рано привикват и се научават да гледат на себе си като на "достойни" чеда на съвременната цивилизация.

* Страда заради тежкото състояние на страната ни, страната на нашите славни свети отци. Въпреки че тя е дала живот на една истинска православна култура за толкова много народи и ги е въздигнала, сега самата тя погубва своята православна култура. Днес тя е достигнала до състоянието да проси и от Изтока, и от Запада, жертвайки твърде много от себе си, и с ненаситна жажда поглъща духовната кал на западния начин на живот. С разлика единствено във времето, страната ни с гордост възприема всичко, което носи в себе си атеизма и материализма на Запада, всичко, което заличава всяка следа от чистота и човечност.

* Монахът не по-малко страда и заради тежките, нечовешки условия на живот, създадени от всички тези "постижения" на отстъплението ни от Бога на нашите отци:

Екологическият срив и тоталното замърсяване на околната среда.

Стресът и мъчителното напрежение, с които е изпълнен животът в големите градове.

Застрашителното нарастване на броя на незаконните действия от всякакъв характер, на престъпленията и самоубийствата.

Неконтролируемото, катастрофално разпространение на наркотиците.

Тероризмът и анархията.

Войните.

Потресаващата липса на разбиране, безредието от всякакъв характер, както и епидемичното разпространяване на толкова много неща - всичко това е сигурен знак за духовното разложение, което обхваща почти всичко.

Разбира се, трябва да признаем, че нашият свят би бил непоносим, безнадеждно изкривен, отблъскващ и безсмислен, ако не бяха истинските християни и светиите. Това са хора, в чиито благословени души обитава животворната благодат на Светия Дух, която вътрешно ги укрепява - тях и целия им живот - и така преобразява всичко наоколо: природата, градовете, отношенията и живота на другите.

* И след всичко това, монахът дълбоко страда заради узаконяването на всяка неправда, беззаконие и греховност. Най-същностната характеристика на съвременния свят е узаконяването на греха - и това всъщност е най-страшното, което се случва.

Монахът страда и заради онези закони и постановления, които влизат в противоречие с вечния, с божествения закон. Такива закони са създадени, за да "освобождават" бедния човек от всякакво чувство за вина и необходимост от покаяние за греховете му, както и от вярата в Божията любов и закрила, от Неговите свети заповеди и от страха Божи.

Тъй като в тях отсъства стремежът към Небето, тези хора създават една фалшива, изкуствено разкрасена картина на света. Те разкрасяват своя блуден живот, обличат го в дрипите на една празна, лишена от смисъл "култура" и дяволската нечистота, с която подхранват душите си, за да могат да скрият колко са гладни, голи и бездомни.

Те се осмеляват да организират всичко това в идеологии и системи, в дисертации, статии и "научни съчинения" - но всички тези човешки изобретения са безсмислени, глупави, душегубни и омразни на Бога!

"Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто - зло, тъмнината считат за светлина и светлината - за тъмнина, горчивото считат за сладко и сладкото - за горчиво!" (Ис. 5:20)

При това изкривяване на божествения образ на човека и в трагичната му невъзможност да създаде едно свято общество, една свята цивилизация (това, за което е бил призован от своя свят Творец), малцина са онези, които ясно съзнават, макар и до известна степен всичко онова, за което стана дума дотук.

Но най-мъчителната, най-непоносимата болка е причинена от мисълта за множеството хора, които не знаят нищо за просветления свят на вярата.

Те не знаят от какво се лишават с това, че не са част от Христовата Църква и с това, че живеят далече от своя истински Дом.

Цялата тази болка кара смиреното монашеско сърце да извика:

Братя, нека очистим сърцата си!

Нека се върнем към Христа, нека се вдигнем от съня на този измамен живот, който живеем!

Братя, нека се покаем!

В нашето покаяние е скрит ключът към всички затворени врати, към всички пътища без изход в живота ни.

Нека се борим за Истината, за Христа, за Бога на нашите Отци. Нека се върнем към истинската радост, към истинския мир в Него.

"Светът и неговите похоти преминават." (1 Йоан. 2:17). Светът ще бъде унищожен, лъжата ще се появява и ще изчезва, и тогава какво ще правим?

Нека открием Христа. Нека Го приемем в своя живот.

Нека Го последваме!