Ние, православните християни, в своята благословена борба всеки ден умираме за ветхия човек вътре в себе си и всеки ден преминаваме от чудо към чудо, от радост към радост. Постъпваме така, сякаш вече сме взели кръста си, всеки от нас своя собствен, въпреки своите човешки немощи и страсти.

Признаваме, че сме напълно недостойни да бъдем на това свято място на Бога - Църквата. Не се опитваме да съдим за него, нито да го описваме, защото всичко това надхвърля човешките ни възможности.

В скръбта си ние можем само да викаме към Бога и да се молим: "Господи, прости ми, задето не съм достоен за блаженството да бъда призован от Тебе в Твоето Царство. Бъди търпелив към мене. Промени постепенно моята греховна същност, само не ми отказвай да бъда Твое дете."

Съзнаваме, че сме християни, но не за да живеем в удобства тук, на земята. Радостта за вярващия идва не от липсата на изкушения и скърби, а от неговата принадлежност към Христовото Тяло, когато взема Христовия кръст с вяра и търпение.

Борбата за очистване от страстите е болезнена, понякога дори до смърт. Христос не ни обещава живот без болка. И ние, смирените, които сме вкусили това и признаваме: този, който с цялата си душа и сърце избере да последва Христа, той ще трябва да понесе болка.

Той ще трябва да носи:

Кръстовете, преди всичко в опита си да се избави от своите собствени страсти и слабости.

Кръстовете в стремежа си да превъзмогне светското разбиране за живота.

Кръстовете, които са от дявола и от неговите нападения.

Но с Христовия кръст и с Неговата помощ, болката бива облекчена. Страстта на егоизма и себелюбието бива изкоренена и човек получава духовно здраве. Той вдишва свежия въздух на божествения живот, на божествените утешения. Познава вкуса на вечния живот, неподвластен на смъртта.

Какъв смисъл има животът без много усилия, без борба и лишения, но и без големи надежди, без радости?

Ние не искаме мрачния, безрадостен, лишен от любов живот - живот, в който липсва смисъл и божествена красота, живот без Бога, пропит с разяждаща болка, с безутешна скръб и въздишки. Искаме онази болка, която ще ни преобрази и ще се превърне в неизразима, божествена радост. Търсим онези усилия, след които ще последва истинска лекота и освобождение, борбата, която ще ни изпълни с дълбоко удовлетворение.

Така ние, православните християни, водени от Божията благодат и Църквата, поемаме пътя на тази свята борба. Въставаме срещу "ветхия човек" в себе си, който винаги се стреми към удоволствията на плътта, и това укрепява душите ни.

Жертваме себе си заради братята, и това ни дарява много повече радост.

През нощта стоим будни на молитва, и всичко наоколо изглежда просветлено от Христовата светлина, която озарява смирените сърца на тези, които Го обичат.

Постим, понасяме скърби и страдания заради Христа и получаваме Неговата щедра награда - мир и просветляване на ума и сърцето.