Западът се бори за видими неща, Изтокът — за невидими.
Велик е въпросът: що е видимо и що — невидимо. Дали е видимо онова, което го вижда човешкото телесно око или пък онова, което го вижда човешкият дух? Дали е видимо онова, което човек и еднакво вижда с роговицата и зеницата на окото си, или онова, което единствено човек може да види с някакъв свой вътрешен зрителен орган?
Модерният Запад гледа с телесните си зрителни органи. И какво вижда? Само обвивката на действителното, вижда дрехата на нещо, което е скрито под нея; вижда къщичката на охлюва, но не и охлюва вътре в къщичката му.
Изтокът никога не се е доверявал на телесното око. Това може да му се вмени за заслуга. По този начин той е поставял достойнството на човека над това на вола. Върху това и почива цялата негова изтънчена духовна философия. Онуй, което и око не е виждало, и ухо не е чувало и на ум човешки не е идвало — то е действителното битие. Всеки източен човек би се съгласил с този опит на апостол Павел. Ала едва ли — някой западен учен; защото западният учен е построил цялата кула на своята наука върху пясък, тоест върху телесното виждане, чуване, обоняние, осезание и вкус. Ето на какво почива вавилонската кула на западното човечество.
Западът се бори за земята, за земни блага, намиращи се над земята и под земята. И оногова, който придобие земята или земни блага над земята и под земята, него той провъзгласява за велик човек.
Изтокът е възвеличавал светците и мъдреците, Западът — откривателите и завоевателите. Многобожният Изток е приписвал цялото си величие на самите тези светци и мъдреци, а малко или никак — на боговете си. Затова той е провъзгласявал своите светци и мъдреци за богове, правил им е храмове и им е принасял жертви. Това той прави и до ден днешен.
И Западът е приписвал всичко на своите откриватели и завоеватели, а Богу — нищо. Но нито своите великани е въздигал в чина на божествата, нито им е издигал жертвеници. Издигал им е паметници от камък или метал — и толкоз. Ала пред паметниците им ни се е кланял, ни молитви е възнасял, ни свещи е палил, ни жертви е принасял… Тези паметници са като надгробните паметници на мъртъвците — колкото живите да не забравят мъртвите, а не като на Изток — мъртвите да не забравят живите. Разяждан от съмнение в единия Бог, Западът още по-малко е могъл да провъзгласява човеците за богове. Последното, впрочем, е и просто, и лесно за Изтока. И съзнанието, и съвестта на източния човек лесно се примиряват с това, че човеците стават богове, а боговете — човеци.
За Изтока няма мъртви, за Запада няма живи. Изтокът гледа на тялото като на маска и оръдие на духа. Когато духът отблъсне тялото, той продължава да съществува и живее било без никакво тяло, било в ново тяло. Духовете на предците живеят наблизо до потомците си. Затова им издигат жертвеници. Цяла Индия, Тибет, Китай и Япония с многото щ острови са окичени с такива посветени на духовете жертвеници. Тези духове взимат участие в живота на телесните човеци, на своите сродници, а освен тях съществуват и безброй други духове, които са отвека безплътни. Това са духовете на гори и води, на планини и долини, на пещери и канари, на ветрове и вихри, на пустини и друмища, на месеци и звезди. С една дума, за източния човек цялата вселена е изпълнена с безплътни духове и спрямо духовете в тяло, т.е. човеците и животните, тя е като океан спрямо един мъничък остров.
Но целият този огромен свят на духовете, в който вярват всички многобожни народи на Азия и Африка, няма свой център. Няма един Бог, Който би могъл да се опише с думите на Свещеното Писание: Боже на духовете и на всяка плът. Но всички тия духове са несвързани, несродни, самовластни и неспокойни. Няма никой, който да ги дели: едни отдясно, други отляво, но всичко е смесено и от това, и поради това — неблагословено. С една дума, няма Го Христа, Разделителя и Просветителя.
Ала какъвто и да е онзи духовен свят, източният човек забързано се подготвя и бори да стане участник в него. Защото този видим свят за него е само едно съществувание във вселенското колело на живота. Главното е невидимият свят. Затова източният човек и нехае за този живот нито се бори за този видим свят, който бързо се изпарява като локва вода под жежкото източно слънце.
Западът е престанал да ражда светци и мъдреци. Това датира от времето, когато неговите папи са престанали да бъдат светци и мъдреци и са станали политици и специалисти.
Преди тази си участ, Западът е бил православен и е живеел в Христа, борил се е за Царството небесно. Ала подир това Западът поискал да отпадне от папата, пък отпаднал от Христа. И оттогава зрението на западния човек за духовния свят е покрито с бяло петно, и борбата за небесно царство западното човечество заместило с безсрамна битка за царство земно.
Това е новата и най-новата европейска история. Тя стои под тези два знака — да покори и да използува. Тъй говорят, тъй и правят западняците. Да покорят природата и да използуват природата, естествено не като Божие творение и с благословението Божие, но да я покорят като своя собственост и като неприятелка да я изцедят цялата в чашата на минутната наслада.
Ала за какво е всичко това? Защото западнякът и не помисля, че ще умре — и какво от това, тогава, покорил ли е или не е покорил природата! Тъй се чуди и се пита източният човек.
Не, не, западният човек хич и не се сеща за смъртта, докато не вдигне 40° C температура. Няма той време да мисли за смъртта; няма време да мисли и за живота. Не мисли той ни за живота, ни за смъртта, а само за покоряване и използуване; и то за покоряване и използуване на земя и въздух, на огън и вода, на треви и животни, на братя и роднини, на съседи, съседни народи и държави. Той е открил своето научно и културно „верую“ — „покорявай и използувай“, и е хукнал лудо да изпълнява повелите на това „верую“. Той не вижда духовния свят около себе си, а и да го види, не му вярва. Само спиритизмът понякога го плаши. От Църквата вече не се бои; от папата — още по-малко. Ала оня черен спиритизъм, оназ черна магия с хладен лъх боде костите му. „Има нещо!“ „Трябва да има нещо!“ — шепне. И шепне това сякаш с някакъв срам или с някаква повърхностна загриженост на съвестта. Ала и това не го удържа от пътя, по който е хукнал, нито смирява неговото „верую“: покорявай и използувай! В тоя кобен път са го натирили неговите „великани“ — откривателите и завоевателите.
Православните народи са длъжни да стоят над тези две проклятия — и над източното, и над западното. Да не посмяват да се борят ни за духовен свят като оня на Изтока, ни за материален свят като тоя на Запад. Божие е небето и Божия е земята. Съществува духовен свят, даже по-многоброен от знайния на Изтока, ала този духовен свят не е самочинен, самоволен и хаотичен, но е подвластен на Христа Бога, Който е рекъл: Даде ми се всяка власт на небето и на земята.
Не може да се отнеме от Бога ни небето, ни земята. Това е особено ясно на православните балканджии, които всеки ден говорят и свидетелствуват, че заграбеното е прокълнато.
Погледнато оттук, Балканите не могат да стоят между Изтока и Запада, но над единия и над другия, за да просвещават и единия, и другия. Над Изтока и Запада.
