В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес в евангелското четиво прозвуча добре известната на всички нас притча за сеяча. Когато четеш, разбираш всичко много добре, още повече, че после Господ Сам я обяснява. Образът на сеяча – това е образ на Господа, Който винаги хлопа по нашите сърца и се опитва да посее в нас семето на живота. Излиза сеячът да сее Словото, семето на Неговото Слово пада в почвата на нашите сърца, а сърцето ни прилича или на път, на който всичко е извървяно и отъпкано, или на камък, на който нищо не може да израсте, или на тръни, плевели, които заглушават всичко добро. А то може да прилича на добра почва, сърце, способно всичко ценно да съхрани, да израсте и принесе плод.

Във всеки от приведените в притчата случаи ние разпознаваме себе си, защото прекрасно виждаме в себе си как това Слово се краде чрез нелепи помисли и разговори; как това Слово пада върху камъка на нашата злоба, отчуждение, осъждане на другите хора, заглушават го нашите житейски грижи, желанието да поживеем в своето удоволствие, да се прилепим към този свят. И само едно не е разбираемо за нас: как да направим така, та нашето сърце да прилича на добра почва, което и трябва да стане, та макар и кога да е, и нашето сърце да принесе плод на Господа.

Господь сее Своето Слово навсякъде: и на пътя, и върху камък, и в тръни… Той вижда, че нашите сърца са именно такива, че те не са добра почва. Ако всичко се сееше на добра почва, нашият живот отдавна би се превърнал в Царство Небесно, нашата земя би станала райска градина, в която хората биха принасяли своя плод, отдавайки стократно, кой триста, кой шестдесет, а кой сто… А това не се случва, а ако се случва понякога, ние говорим за такива хора, рисуваме им икони. Те съвсем не са много.

А всички останали – това сме ние, на които Господ доверява Своето Слово, въпреки вкаменяването на нашите сърца, въпреки, че сме потънали в житейски грижи, въпреки, че в нас се сеят и добре прорастват съвсем други семена: семената на раздразнението, на злобата, на житейските грижи, – всичко, което не Бог, а хората сеят в нас. Всичко в нас е обрасло от тази сеитба – сурово, безбожно и изсушаващо душата. Но словото Божие все пак се сее в нас, въпреки, че почвата на нашите сърца възприема съвсем друго. Господ много ни обича. Господ ни доверява Своето житейско семе. Господ, виждайки нашето неумение, все пак продължава тази сеитба, защото много се надява, че ние ще направим нещо със себе си, че все пак в нас нещо ще стане, че почвата на нашите сърца по някакъв начин ще се преобрази, ще стане друга – плодоносна.

И това е възможно за всеки от нас, защото колкото и суха да е била духовната земя, семето Божие все пак е по-силно. Това семе, което сее в нас Господ, по своята преобразяваща благодатна сила, е готово и може да победи всичко чуждородно, да надвие, да прорасте и върху камък, и в тръни, и на този изпотъпкан път, само малко да се потрудим.… Само да оставим място на този Сеяч, макар и малко пространство в нашите сърца, способно да приеме Неговото семе в себе си.

Ако това семе бъде прието, то обезателно ще произрасте, защото това е Слово Божие, а Словото Божие, казва апостол Павел, е подобно на двуостър меч – преминава през човека и разделя неговия дух, душа и целия му състав. Като меч е това Слово, изречено от Господа… То е привело всичко от небитие в битие, то е заставило вселената да се върти, създало е света. Всичко, което става около нас – това е същото Слово Божие, все същата сеитба, която Господ върши в нашите сърца, на която нашите сърца просто трябва да се отзоват.

Нали ние прекрасно знаем, че всяка земя, колкото и да е безплодна, човек, ако се потруди истински задълбочено, е способен да я превърне плодоносна земя. Трябва само да положи много сили, да я подобри, да я полива със своята пот и с още пот да наблюдава как посаденото ще расте. Това ние всички добре знаем от собствен опит: за да посадим цветче е нужен труд. А за да израсте Божието семе, се изисква особен труд – труд духовен. И ако човек само започне да се труди, оказва се, че духовният труд е по силите на всеки, защото най-главното в духовния труд – това е решимостта. Решимостта да направиш крачка към Господа и да не правиш крачка обратно. Направи крачка, а после - още една, а после, още една, и ето така върви винаги към Господа.

Преподобни Серафим Саровски говорил, че разликата между праведника и грешника е само в решимостта. Само това единствено отличава мъртвия човек от живия човек, грешния човек от праведния човек, вярващия човек от невярващия човек - само решимостта. Трябва само да станем и да направим крачка към Бога. Когато човек прави тази крачка, сърцето му става друго, неговата душа става друга. При приближаването към Бога всичко това, което той е придобил по лъжлив, нечист и безобразен начин отива в небитието. Всичко неистинско, приближавайки се към истинския живот, който ни дава Господ, се среща с истинското, лъжата се среща с правдата.

Само когато действително започнем да се приближаваме към Бога, всичко застава на местата си: колкото сме по-близо до Бога, толкова в нас животът става повече, а смъртта става по-малко. Това е много проста истина и тя е известна на всеки от нас. Когато смъртта се среща с живота, тя отива в небитието, защото те не могат да се съединят в една сплав, да съществуват в едно жизнено пространство.

Всичко, което се среща с Господа, се проверява за истинност, така и всеки от нас се проверява за истинност, когато се среща с Бога. Само когато идваме по-близо до Него, всичко неистинно си тръгва, понякога с болка, но отпада, а всичко истинно и живо започва в нас истински да се възражда. Но ако ние се отдалечаваме от Него, нашата душа се превръща или в камък, или в път, или в тръни, нашата лъжа започва с буйни цветове да цъфти и заглушава в нас живота. И никакъв плод не можем да принесем, колкото и да говорим, че вярваме в Бога, че ходим на църква, че вършим нещо правилно…

Само, когато човек се движи към Бога, всички естествени дарове, които Господ е вложил в човека, започват изведнъж да оживяват. Ние нямаме смирение, а Бог има. И ето ние се приближаваме към Бога и се оказва, че Той също ни е подарил възможността да бъдем смирени. Ние нямаме любов, а Бог има и ето отиваме към Него, и Той ни дава любов. Какво само не ни дава Господ, което е много важно за спасението на душата.

Но не правейки нищо, ние не взимаме Неговите дарове, колкото и книги да сме прочели, колкото и добро да сме видели, колкото и красиво и задълбочено да сме разсъждавали за това как ще станем добри хора, как ще направим така, че нашият живот да стане пълен и благодатен, – нищо няма да се получи, ако ние просто не вървим към Бога, ако ние не се движим към Христос ежедневно, ежечасно, ежеминутно. Но ако ние вървим към Христос винаги, всяка минута, тогава всичко у нас ще се получава, защото Господ ще ни подава всичко, което не ни достига, а ние можем да приемем това, защото го взимаме не заради самото взимане и да не правим нищо с него, а защото ние не можем вече да живеем другояче, защото придвижвайки се към Христос, ние ставаме други, такива, като Него. В нас се събуждат Неговите черти, Неговите качества, ние ставаме Негови деца. Най-простите думи, най-простата притча говори за това, че, за да изправим себе си, трябва просто да вървим към Христос. Просто, но ежедневно, просто, но всеки път, просто, но винаги, без да спираме, без да снизхождаме към себе си, защото е невъзможно да излезеш в отпуск от духовния живот, да направиш пауза. Въобще в живота е невъзможно да се спреш, защото когато човек прави в живота пауза – той умира. И в духовния живот става същото. Човек не може да се умори от Бога, ако обича Бога.

А ние, за съжаление, често мислим, че сме уморени от духовния живот, уморени от безкрайните изисквания, които ни предявява Църквата: от постите, от утренното и вечерното правила, от това, че трябва в неделя навреме да идваме в храма и въобще да ходим на църква – ние се изморяваме от това, ние сме уморени от Бога… Но всъщност сме уморени от себе си: от своите собствени страстички, от своята собствена гордост, от всичко това, което нашият живот прави с камъните и тръните – от това нашето сърце се изморява и жадува да се освободи от него. А да се освободи е просто – просто трябва да върви към Христос. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев