Постинг
19.01.2014 13:00 -
ЕДИНЕНИЕ В БРАКА
Мария Иванова
Проф. Ив. Панчовски, с проницателния поглед на дълбоко вярващ човек и богослов, в годините на утвърждаване на атеистичния мироглед предупреждава, че духовната криза достига дълбините на човешката душа. Нейните корени трябва да търсим тогава, както и сега в липсата на себепознание и свързаното с това пренебрегване на религиозната диспозиция на човека, на заложения в самата същност на човешкия дух копнеж към безкрайното. Създаден по образ Божи, човек е изпълнен с този стремеж, защото Божият образ у човека, неговата боголикост е онова, което копнее за безкрайните Божии истини. С обявяването на Бог за „човешка творба”, „рожба на субективния дух”, с издигането на човешкото „аз” за мерило и творец на всяка ценност бе извършено посегателство върху най-съкровеното в човешката душа - копнежа за общение с Бога.
Тази криза рефлектира и върху брака, като отне дълбокия му смисъл на физическо и духовно единение, основано на връзките на любовта между две личности, и го превърна в юридически съюз, в който правата на индивидите се съблюдават от закона.
Последователният атеизъм обрича човека да достигне състояние, което изследователите на човешката душа наричат анхедония. Това заболяване е в състояние да срине самите устои на живота, отнемайки му всяка радост и изпълвайки го с униние.
Това състояние е описано по неповторим начин от Л. Толстой. В зряла възраст, когато се радвал на успех, богатство, известност и щастлив брак, неусетно бил връхлетян от мъчителното чувство за загуба на смисъл на живота. Още в младостта си Толстой постепенно загърбил своята вяра и я заместил с илюзорното търсене на усъвършенстване чрез знанието. И във възрастта, когато трябвало единствено да се радва на плодовете от постигнатото, изведнъж животът, знанието, всичко загубило своя смисъл и той бил обсебен от мисълта за самоубийство. Едва когато вярата му в Бога се възродила, възвърнал желанието си за живот.
Добра почва за развитието на анхедонията е фрагментарността, която поразява цялото, т. е. когато личността не е изявила вложения в нея потенциал, когато индивидуалността и самодостатъчността властват за сметка на стремежа към пълнота и единение.
Когато се съблюдават само индивидуалните права, които насочват човека да търси устои единствено в собствените си сили, когато се толерират самодостатъчността и егоцентризмът и те се приемат за изява на силната личност, това лишава брака от възможността да осъществи изконния потенциал да бъдат двамата една плът и един дух.
Както човекът, пренебрегнал и не развил религиозните устои, чрез които се изгражда личността, остава фрагментарен и е обречен да заболее от анхедония, така и бракът, пренебрегнал стремежа към единение с друга личност, също боледува.
Когато радостта от брака изчезне, когато бракът се превърне в безводна пустиня за тези, които пребивават в него, когато чувството за самота и празнота застрашаващо нарасне, ние можем да говорим за анхедония.
В опита копнежът за единение да бъде заменен с осигуряване на индивидуалните права чрез предбрачен договор, с някаква форма на споделено съжителство или приятелство, бракът се превръща в арена, на която се води люта битка за надмощие от страна на външната среда, а от друга страна - на развихрилите се инстинкти.
Едва тогава става ясно защо при разпадане на брака най-често се използва оправданието, че любовта е изчезнала. Сякаш любовта е несъзнателно чувство, което както по необходимост те сполетява, по същия начин несъзнателно се изпарява.
Когато говорим за единение в брака, ние се основаваме на християнския възглед за призванието на човек да разкрие уникалността на своята личност в общение или причастност с Бога.
Православното учение говори за взаимопроникването на божествения и човешкия живот. Причастността на човек към Бога не се разглежда като унищожаване на човешкото съществуване, енергия и воля, а като негово осъществяване като образ и подобие Божие. Понятието за причастността предполага, че Бог е не само неизменна и недостъпна същност, но и жива действена Личност. Това, от своя страна, ни представя човека като динамично, открито и целесъобразно същество. Изяснението на общението с Бога ни дава принципа на всяко общение, то е възможно само между личности.
Така православният възглед за личността не представя човека като самодостатъчно и затворено начало: истинският му живот е живот в Бога, Който единствен e безсмъртен, докато в самоутвърждаването на човека в своята илюзорна независимост е и пътят, който води към смъртта.
И според светоотеческата традиция човек не изчезва при съприкосновението с Бога, но напротив - става истинен, по-свободен човек, не само в своето уподобяване на Бога, но и в това, по което радикално се отличава от Него Твореца.
Така че сливането с божеството, разтварянето на човешката личност в безличния дух на божеството, както е в индийската мистика, няма нищо общо с православния възглед за общението между две личности.
По подобие на общението между Бога и човека, така и в брака единението е възможно само като акт между две личности. Тоест към него се пристъпва напълно осъзнато и свободно, с отговорност към взетото решение.
Но общението с Бога е възможно според св. Атанасий, защото „Бог се понизи и стана Човек, за да може човекът да стане бог” и трябва да се разглежда в светлината на изкупителното дело на Иисус Христос. Защото християните могат да стигнат до общение с Бога само чрез Иисус Христос (Йоан14:6).
Така и единението в брака изобразява великата тайна, скрита от вечност в Господ и разбулена за човечеството чрез Иисус Христос. Съюзът или единението, което трябва да изградят съпрузите на основание на брака, се осъществява чрез взаимно себеотдаване. Ап. Павел изяснява себеотдаването и като взаимно подчинение: жените да се подчиняват на мъжете като на Господа, като дава пояснение и мотивация: защото мъжът е глава на жената, както Христос е Глава на Църквата и Спасител на тялото. Както Църквата се покорява на Христос, така и жената да се покорява на мъжа си, а мъжете трябва да обичат жените си, както Христос, Който предаде Себе Си за Църквата. Така взаимоотношенията между мъжа и жената трябва да бъдат разбирани по подобие на отношенията между Христос и Църквата. Любовта на Христос към Църквата - любов, която прави Църквата Тяло Христово, е първообразът на съпружеската любов, в която съпругата, обичана от мъжа, става „една плът” с него.
Осмислянето на единението в брака като насъщна основа за съществуването му, като пълнота в отношенията между съпрузите е възможно само ако човек не е загърбил религиозните устои на своята личност.
Днес, когато ускореното развитие на науката и техниката е съчетано със забележителна липса на интроспекция и мъдрост, повече от всякога се нуждаем от себепознание и духовна мъдрост. Защото именно себепознанието ни открива „човешкото същество, по думите на Карл Ранер, като реалност, абсолютно открита към висините, реалност, достигаща своето най-висше (макар и не задължително) съвършенство, реализация на своите най-висши способности, тогава, когато Самият Логос започва да живее в нея в света”.
Проф. Ив. Панчовски, с проницателния поглед на дълбоко вярващ човек и богослов, в годините на утвърждаване на атеистичния мироглед предупреждава, че духовната криза достига дълбините на човешката душа. Нейните корени трябва да търсим тогава, както и сега в липсата на себепознание и свързаното с това пренебрегване на религиозната диспозиция на човека, на заложения в самата същност на човешкия дух копнеж към безкрайното. Създаден по образ Божи, човек е изпълнен с този стремеж, защото Божият образ у човека, неговата боголикост е онова, което копнее за безкрайните Божии истини. С обявяването на Бог за „човешка творба”, „рожба на субективния дух”, с издигането на човешкото „аз” за мерило и творец на всяка ценност бе извършено посегателство върху най-съкровеното в човешката душа - копнежа за общение с Бога.
Тази криза рефлектира и върху брака, като отне дълбокия му смисъл на физическо и духовно единение, основано на връзките на любовта между две личности, и го превърна в юридически съюз, в който правата на индивидите се съблюдават от закона. Последователният атеизъм обрича човека да достигне състояние, което изследователите на човешката душа наричат анхедония. Това заболяване е в състояние да срине самите устои на живота, отнемайки му всяка радост и изпълвайки го с униние.
Това състояние е описано по неповторим начин от Л. Толстой. В зряла възраст, когато се радвал на успех, богатство, известност и щастлив брак, неусетно бил връхлетян от мъчителното чувство за загуба на смисъл на живота. Още в младостта си Толстой постепенно загърбил своята вяра и я заместил с илюзорното търсене на усъвършенстване чрез знанието. И във възрастта, когато трябвало единствено да се радва на плодовете от постигнатото, изведнъж животът, знанието, всичко загубило своя смисъл и той бил обсебен от мисълта за самоубийство. Едва когато вярата му в Бога се възродила, възвърнал желанието си за живот.
Добра почва за развитието на анхедонията е фрагментарността, която поразява цялото, т. е. когато личността не е изявила вложения в нея потенциал, когато индивидуалността и самодостатъчността властват за сметка на стремежа към пълнота и единение.
Когато се съблюдават само индивидуалните права, които насочват човека да търси устои единствено в собствените си сили, когато се толерират самодостатъчността и егоцентризмът и те се приемат за изява на силната личност, това лишава брака от възможността да осъществи изконния потенциал да бъдат двамата една плът и един дух.
Както човекът, пренебрегнал и не развил религиозните устои, чрез които се изгражда личността, остава фрагментарен и е обречен да заболее от анхедония, така и бракът, пренебрегнал стремежа към единение с друга личност, също боледува.
Когато радостта от брака изчезне, когато бракът се превърне в безводна пустиня за тези, които пребивават в него, когато чувството за самота и празнота застрашаващо нарасне, ние можем да говорим за анхедония.
В опита копнежът за единение да бъде заменен с осигуряване на индивидуалните права чрез предбрачен договор, с някаква форма на споделено съжителство или приятелство, бракът се превръща в арена, на която се води люта битка за надмощие от страна на външната среда, а от друга страна - на развихрилите се инстинкти.
Едва тогава става ясно защо при разпадане на брака най-често се използва оправданието, че любовта е изчезнала. Сякаш любовта е несъзнателно чувство, което както по необходимост те сполетява, по същия начин несъзнателно се изпарява.
Когато говорим за единение в брака, ние се основаваме на християнския възглед за призванието на човек да разкрие уникалността на своята личност в общение или причастност с Бога.
Православното учение говори за взаимопроникването на божествения и човешкия живот. Причастността на човек към Бога не се разглежда като унищожаване на човешкото съществуване, енергия и воля, а като негово осъществяване като образ и подобие Божие. Понятието за причастността предполага, че Бог е не само неизменна и недостъпна същност, но и жива действена Личност. Това, от своя страна, ни представя човека като динамично, открито и целесъобразно същество. Изяснението на общението с Бога ни дава принципа на всяко общение, то е възможно само между личности.
Така православният възглед за личността не представя човека като самодостатъчно и затворено начало: истинският му живот е живот в Бога, Който единствен e безсмъртен, докато в самоутвърждаването на човека в своята илюзорна независимост е и пътят, който води към смъртта.
И според светоотеческата традиция човек не изчезва при съприкосновението с Бога, но напротив - става истинен, по-свободен човек, не само в своето уподобяване на Бога, но и в това, по което радикално се отличава от Него Твореца.
Така че сливането с божеството, разтварянето на човешката личност в безличния дух на божеството, както е в индийската мистика, няма нищо общо с православния възглед за общението между две личности.
По подобие на общението между Бога и човека, така и в брака единението е възможно само като акт между две личности. Тоест към него се пристъпва напълно осъзнато и свободно, с отговорност към взетото решение.
Но общението с Бога е възможно според св. Атанасий, защото „Бог се понизи и стана Човек, за да може човекът да стане бог” и трябва да се разглежда в светлината на изкупителното дело на Иисус Христос. Защото християните могат да стигнат до общение с Бога само чрез Иисус Христос (Йоан14:6).
Така и единението в брака изобразява великата тайна, скрита от вечност в Господ и разбулена за човечеството чрез Иисус Христос. Съюзът или единението, което трябва да изградят съпрузите на основание на брака, се осъществява чрез взаимно себеотдаване. Ап. Павел изяснява себеотдаването и като взаимно подчинение: жените да се подчиняват на мъжете като на Господа, като дава пояснение и мотивация: защото мъжът е глава на жената, както Христос е Глава на Църквата и Спасител на тялото. Както Църквата се покорява на Христос, така и жената да се покорява на мъжа си, а мъжете трябва да обичат жените си, както Христос, Който предаде Себе Си за Църквата. Така взаимоотношенията между мъжа и жената трябва да бъдат разбирани по подобие на отношенията между Христос и Църквата. Любовта на Христос към Църквата - любов, която прави Църквата Тяло Христово, е първообразът на съпружеската любов, в която съпругата, обичана от мъжа, става „една плът” с него.
Осмислянето на единението в брака като насъщна основа за съществуването му, като пълнота в отношенията между съпрузите е възможно само ако човек не е загърбил религиозните устои на своята личност.
Днес, когато ускореното развитие на науката и техниката е съчетано със забележителна липса на интроспекция и мъдрост, повече от всякога се нуждаем от себепознание и духовна мъдрост. Защото именно себепознанието ни открива „човешкото същество, по думите на Карл Ранер, като реалност, абсолютно открита към висините, реалност, достигаща своето най-висше (макар и не задължително) съвършенство, реализация на своите най-висши способности, тогава, когато Самият Логос започва да живее в нея в света”.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 279
