Хомосексуализмът е „дефицит на полова идентичност” вследствие на отчуждението от собствения пол. Влечението към същия пол е обратимо и подлежи на превенция, ако родителите забележат подобни признаци при детето си. Това твърдят в книгата си „Превенция на хомосексуалността - наръчник за родители” д-р Джоузеф и Линда Еймс Николози. Д-р Николози е бивш президент на Националната асоциация за изследвания и лечение на хомосексуалността в Америка, създадена през 1992 г. В организацията се включват учени, лекари, психиатри, които не приемат решението на Американската психиатрична асоциация от 1973 г., с което се отрича, че хомосексуализмът е болест и подлежи на лечение. Д-р Николози е основател и директор на клиника, в която чрез терапия помага на хората да преодолеят хомосексуалните си наклонности. Книгата беше представена във Варна в рамките на програмата за Деня на християнското семейство от Борислав Аврамов, отговорник по младежките дейности към Варненската и Великопреславска митрополия.

Г-н Аврамов, човек се ражда хомосексуалист или после става такъв?

Няма никакви сериозни научни доказателства, заради които да се твърди, че хомосексуалността е нещо вродено. Това е един мит, който върви вече много години и който никой не се захваща да го доказва или опровергава. През XX в. става разкол в психиатричната асоциация в САЩ, когато под натиска на гей активисти тя решава да извади хомосексуалността от списъка на психичните разстройства. Тези, които смятат, че това е разстройство и на него може да се влияе, се отделят и правят нова асоциация. Те твърдят, че произходът на хомосексуалността са специфични семейни взаимоотношения в детската възраст. Например, като дете едно момче има затрудения да се присъедини към другите момчета – не може да играе същите трудни игри, страхува се от грубия език, от бутане и блъскане. Майката започва много да го пази и защитава, бащата пък може да се окаже лош пример – да бъде груб и рязък, да се дистанцира от него. Така детето, първоначално слято с майката, на практика не се отделя от женския пол и женската чувствителност. Ако и то има предразположеност, ако и то е чувствително – остава в женската среда. Това е неотъждествяване с мъжкото тяло  и неприсъединяване към момчешката среда. Когато не се съединиш с онова, което си ти - то остава мечта, блян, нещо отвъдно и далечно. Когато по-късно настъпи пубертетът, тогава стремежът към другото се украсява еротично и започват такива фантазии. Т.е. човекът се стреми към това, което той не е. Тези, които са осъществили нормално прехода от женското към мъжкото чрез присъединяване към мъжката среда, те се стремят към женското, защото за тях то е другото. Който не е направил прехода, в него има огромен дефицит на мъжественост и той я търси отвън. Но ние отвън не можем да вземем мъжественост, няма начин да я приемем вътре в себе си.

Каква може да се направи в такъв случай, каква е превенцията?

Родителят трябва да помогне на детето, когато забележи елементи в поведението му, говорещи за неуспех да се съедини с неговата полова идентичност. Майката трябва малко да се отдръпне и да не бъде толкова закриляща и обсебваща. Бащата трябва малко да се приближи, детето трябва да бъде насърчено да участва в спортове. Трябва да бъде поговорено с треньор или с по-големи момчета, които да го асоциират и да му помогнат да преодолее страха. Има психологически момент да прекрачиш другия свят на момчетата. Когато детето прекрачи тази бариера, изчезва женското поведение и търсенето на компанията на момичетата.

Боят помага ли?

Помага боричкането вкъщи. Авторите на „Превенция на хомосексуализма – наръчник за родители” казват, че нежното докосване от бащата и неговата подкрепа създават момчето - то придобива чувството, че е част от мъжкия свят, бащата го приема и утвърждава. Тези боричкания, ходенето за риба заедно и всякакви други мъжки занятия утвърждават детето.

Досега говорим за момчета, как е при момичетата?

Момчето получава сигнал като малко – да си момче е трудно и опасно. Момичетата също получават такъв сигнал – да си жена е трудно и опасно. Това се случва, когато майката е изключително смачкана в семейството и момичето не иска да бъде женствено. Същото се получава, когато по някакви причини момичето бъде насилено – то започва да отъждествява мъжете с грубост и слага бариера между себе си и тях. В детството има неотъждествяване с половата идентичност и няма сексуален елемент. Еротичното се появява в тинейджърския период, когато търсиш онова, което ти липсва. Тук вече има няколко варианта. Човек може да се затвори в себе си и никога да не прояви това поведение – вътре да го има влечението, но да го е страх. Човек може и да започне да осъществява това влечение – да се среща с хора, да има сексуални контакти. Идва и следващият етап, когато човек стига до гей идеологията. Гейове се наричат хомосексуалистите и лесбийските, но не всички хомосексуални искат да се нарекат гейове, защото това е цялостна идентичност, формирана в края на XX в. и началото на XXI в. Това са различни степени на развитие и човек може да бъде едната, без никога да стигне до другата.

Ако в крайна сметка един родител не може да се пребори с влечението към същия пол при детето, опитал е всичко и вече няма какво повече да направи, какво остава – вдига ръце и се опитва да го разбере и да го приеме или не иска повече да чува и да вижда сина си или дъщерята си?

Този въпрос е философски и не се отнася до един родител, а до всеки човек. Ние уважаваме свободата на всеки човек да бъде такъв, какъвто той иска да бъде. Но когато гей активистите започнат да казват, че едно дете на 5, на 10 години вече е гей или е хомосексуално – това вече е опасно. Ако започнем да пропагандираме в училищата, че хомосексуалността е нормална сексуалност, тогава объркваме детето. Не е нужно да отхвърляме или да осъждаме човек, който се смята за такъв и иска да живее така. Но е важно да запазим верните ориентири за нашите деца. Човешката сексуалност може да има безкрайни нюанси и как ще определим къде започва и къде свършва онова, което е здравословно. Поставеното от природата в човека е, че всеки има полови органи, които взаимодействат с половите органи на другия пол и от това се ражда живот. Т.е. подсказано е каква е тяхната функция.

По-добре ли един хомосексуалист да признае най-вече пред самия себе си, че е такъв, отколкото заради семейната среда и заради общественото мнение да се опитва да потиска влечението си, да се опитва да създава класическо семейство и да бъде родител?

По-добре е човек да осъзнае дълбоките причини за влечението си и да започне  работа за преодоляването му – не с потискане, а със сериозно порасване.

Един човек на 20 години какво може да направи?

Някои започват да учат висше образование на 80 години. Когато усетиш, че това ти липсва, ще започнеш да го попълваш. Ако искам да бъда мъжествен, ще бъда мъжествен, няма да си търся мъжествени приятели.

Има ли връщане назад, т.е. минеш ли веднъж на левия бряг, можеш ли отново да се завърнеш на отсрещния? Джоузеф и Линда Еймс Николози твърдят, че книгата им е базирана на спомени на бивши хомосексуални мъже и жени. Има ли обаче бивши?

Книгата представя 20-годишния опит на Джоузеф Николози при консултирането на родители и на хора, които се борят с нежеланаото си хомосексуално влечение. Това не са гейове, тъй като гейове се гордеят със своята идентичност.

Какво са направили тези хора, за да се преборят с влечението си?

Започват съвсем съзнателно преминаване към  мъжките неща. Започват да се занимават със спортове като футбол, в които има силен допир с другия.

Футболът стана ако не хомосексуален, то поне метросексуален.

Въпросът е да не приемам мъжкото като чуждо, идеализирано и далечно, а да стана част от него. Докато съм дистанциран от всичко мъжко, то е някакъв блян. Когато взема участие в него, то слиза на земята и става нещо съвсем реално. Тогава нямам идеализирани представи за другите мъже, нито за самия себе си имам супер малоценни представи. Една психоложка казва „Да си жена е много трудно, да си мъж е невъзможно“. Да си жена е ясно от години – ще готвиш, ще раждаш деца, всичко отгоре е бонус. За мъжа обаче не е ясно какво трябва да прави – той трябва да бъде навън, но там какво ще се случи. Няма рецепта как ще се справи – трябва да се мисли, да се решава, да се рискува и това е трудното.

Книгата препоръчва ли връщането на казармата?

Човек, когато влезе в казармата, той бива приет и утвърден в мъжка среда. Едно време за жените са казвали – тя е раждала, за мъжете – той е ходил в казармата, значи е мъж. Няма вече колебание, дали е момче, или мъж – това е било праг на зрелост. Аз не идеализирам казармата като школа за мъжество, просто тя се е приемала като граница, след която вече не можеш да си дете.

След като Западът толерира гей движението и това е политика на много държави, може ли някой да противодейства?

Това е много сериозен въпрос. Когато полицията в САЩ е разгонвала с насилие гей барове, това е предизвикало гей бунтове. Довело е до радикализиране на гей движението, довело е до това гейовете да се чувстват жертви и да си търсят правата. От етапа да се търсят правата се стига до етапа да се пропагандира и да се налага в обществото хомосексуалността. Толерантността обаче трябва да има някакви граници. Толерантност в медицината е степента, до която можеш да правиш нещо, без да получиш реакция. Ако тази толерантност я преувеличим много, ще загубим всичко, което имаме, и ще започне социален експеримент, подобен на комунизма.

Цялто интервю с Борислав Аврамов може да чуете в звуковия файл.