Изпълзяха бесовете на безродието и агресивната философия на джендърството

1. 
Преди няколко месеца в медиите възпламна дискусия, която само на пръв поглед изглеждаше, че почива върху спорове и крамоли, свързани с литературни факти и тенденции. Интелигентните читатели знаят, че не злополучните опити на група соросоиди да подменят автентичната същност на наградата, свързана с името на Иван Пейчев, предизвикаха скандала. Очевидно основанията са много по-дълбоки и конкретният случай с посредствените и гавраджийски стихотворения на един либералстващ псевдопостмодернист бе само сламката, която потопи кораба на привидното литературно спокойствие.

В дискусията, както е известно се включиха талантливи писатели и литератори – Панко Анчев, Любомир Левчев, Никола Инджов, Симеон Янев, Деньо Денев, Тенко Тенев, Тодор Коруев, Благовеста Касабова, Петър Андасаров, Андрей Андреев, Ники Комедвенска, Красимир Симеонов, Петър Велчев, които засегнаха болезнени проблеми от разгръщането на развойния литературен процес и направиха опит да демаскират редица скандални манипулации.

Трябва да отбележим, че това е може би първия опит за по-съдържателна и смислена литературна дискусия през последните тридесет години. Очевидно причината за това забавяне бе насаждания конформизъм и дух на политико-литературни фалшификации, на брутални опити за подмяна на естетическата йерархия на ценностите, наложени след началото на промените и упорито насаждани на съвременното българско общество с циничните твърдения, че това е необходимо, за да се приобщим към общоевропейските ценности и да започнем да говорим на „политкоректен език“ (какъв плиткоумен израз, каква фанфаронщина!).

Всяка сериозна дискусия предполага задълбочена размяна на мнения, полемика, понякога твърде остра, но с единствената цел да се стигне до истината, до изследването на проблема, обхванат от всички възможни страни. Адептите на неолиберализма не само наложиха през последните години своят тоталитарен тип мислене, изразен фигуративно в израза: „Ако не мислите като нас, не приемате безусловно нашите нови щампи, идеологеми и принципи, значи не сте демократи“. Социалната функция на критиката бе подменена с шамански заклинания, пошла реклама, анотации на книги, словесни кълчения, от които нищо не се разбира, и възхвала на посредствеността.

Новите тоталитаристи неолиберали тръбят от сутрин до здрач, че демокрацията няма и не може да има отечество, защото е общочовешка. Много важно било държавите да се откажат от своята национална идентичност, да прегърнат небулозните и фантасмагорични общоевропейски ценности и да положат началото на някакви Европейски съединени щати, в които отделните нации ще се откажат не само от своя суверенитет, но и от своята история, която ги прави различни и неповторими в общоевропейския цивилизационен концерт.

2. 
Масираната и добре заплатена от чужди фондации като „Отворено общество“ на Сорос пропаганда, уви, даде своите отровни плодове. Изпълзяха бесовете на разрушението, нихилизма, безродието и агресивната философия на джендърството. Познавачите на създаденото от великия руски писател Фьодор Михайлович Достоевски знаят, че той пророчески е предвидил появата на социалните бесове. Цялото му творчество е посветено на това как да бъде предпазен разумният, мислещият, зареденият с Христовата любов, душевна красота и доброта човек от бесовете на изкушението, на материалното, от сатанинската лъст на алчността, омразата и безверието.

Най-ярко, разбира се, великите хуманистични идеи на Достоевски са изложени в романите „Бесове“ и „Братя Карамазови“. В „Бесове“ Достоевски предсказва предстоящите апокалиптични картини и хаоса, който ще обземе Русия след половин век по време на революциите от 1905 и 1917 година. Но Достоевски предупреждава не само за задаващите се политически безредици и хаос, а и за много по-съществената опасност – загуба на вярата, превземането на човешката душа от философията на всепозволеността. Бог е мъртъв! Всичко е позволено – да убиваш, да крадеш, да лъжеш, всеки обществен договор е невалиден и волята на отделния индивид е неприкосновена, а той има право да се налага на цялото общество, дори в най-уродливите си промишления и дела.

Този тип цинична и брутална философия споделя и Великия инквизитор от романа „Братя Карамазови“. Литературният критик и философ Панко Анчев подробно и задълбочено анализира процесите на нравствен разпад през последните тридесет години, когато не само българската интелигенция е на служба при Великия инквизитор, сменят се лицата и фасадите на Злото, на Сатаната, който съблазнява народите и човеците с изкусителното предложение да превърнат камъните в хлябове, както е при Иисус Христос след четиридесет дневния му пост в пустинята.

Днешният Велик инквизитор съблазнява народите със същото, както и преди две хиляди години – власт, пари, удоволствия, безметежен живот и потъване в безгрижието на лотофагията. За нашенските дребни инквизиторчета, щедро финансирани и режисирани от споменатите централи, атрофирането на социалната чувствителност е първа задача. Те искат да изградят общество на лотофагите.

Мечтата на кукловодите и диригентите на нравственото разтление е несъмняващо се, немислещо общество от всезадоволени индивиди. Поразително е, че най-глаголивите неолибералстващи псевдопостомодернисти в началото на така наречения социален преход сочеха за пример книгите на Оруел като мрачна антиутопия, която заплашва човечеството. Сега с тройно по-голяма настървеност те съдействат за превръщане на българското, а и на европейските общества, в послушна безсловесна маса, лишена от характер, национална чувствителност, а следователно и от качествата чест, достойнство и почтеност.

Те отиват още по-напред като налагат и богопротивната и кощунствена философия на джендърството, въпреки сериозните протести на католическата, протестантската и православните църкви, а и други религиозни деноминации, които съвсем справедливо виждат в това отварянето на вратата към ада.

3. 
Неолибералната демагогия в редица европейски страни, слава богу, вече е ерозирана или разобличена. Най-яркият пример тук са страните от Вишеградската четворка – Унгария, Чехия, Словакия, Полша. Остава да се надяваме, че и българските политици и държавници ще се събудят от летаргичния си политически сън и ще спрат да слушат подлата и омерзителна песен на брюкселските сирени и на тръбачите на джендърската идеология.

Неведнъж сме разобличавали наглите опити на група фалцетно крякащи псевдопостмодернисти, зомбирани от лъстивата песен на соросоидите, да манипулират определени естетически и литературни факти и да пробутват на наивната публика нескопосни фалшификации. Дълго време мюзервирлъците на тези недостойни люде оставаха без отговор от страна на сериозните литератори, но напоследък те така се разюздаха, че предизвикаха известната литературна дискусия по повод посредствените, но и скверни стихотворения на П. Чухов. Пошлият пример, уви, е тежко заразителен – ето, че стигнахме до нова гавра с поезията на Вапцаров, този път от страна на чалга певици, полуразголени силиконки и бабаити фитнес инструктори…

Дори и беглият и незадълбочен анализ на опусите (предимно поезия и белетристика) на многоглаголстващите и фукащи се безпардонно пред българската публика псевдопостмодернисти ще ни убеди колко беден е езика, който те ползват, колко плоски и несръчни са метафорите им и каква убогост на идеите ги владее. Всъщност това, което те предлагат на читателите е вид лексиконна поезия, която може да заинтригува само някои по-нестабилни психически гимназистки, а разказите приличат на скучно разказване на мокри сънища.

Добре сериозните медии реагираха мигновено на поредната плебейщина и осъдиха с възмущение скотските покушения срещу поезията на Вапцаров. Необходимо е обаче да осъзнаем, че не става дума за спорадични случаи на чалгаджийски простащини, а за определена и устойчива тенденция, добре финансирана от Сорос и други печално известни грантови структури, чиято цел е подриването на устоите на националната идентичност, размиването на критериите за низко и възвишено, добро и зло, грозно и красиво, доблест и подлост, и пр. 
И нещо още по-страшно, иде реч за зомбирането на съзнанието на младото поколение и подмяната на изконния хилядолетен цивилизационен избор на българите.

В тази злокобна тенденция влизат и перфидните атаки срещу Православието и Българската православна църква, срещу велемъдрите и добротворни архиерейски послания и проповеди на наши видни митрополити, които посочват на обществото опасността от нравствената развала и всепозволеността, която тръбачите на моралната разруха насаждат на българското общество…

В пъклените планове на демонтажниците псевдопостмодернисти влизат и постоянните опити за подриване, ерозиране и направо фалшифициране на поетичното и литературното наследство, на значими съвременни български писатели, някои от които, уви, вече не са между живите и не могат да се защитят от скверните и лигави полазвания върху тяхното творчество и сигурно биха се обърнали в гроба от възмущение…

Много им се иска на либералстващите декомунизатори псевдопостмодернисти да присвоят и нагодят към собствените си пошли критерии творчеството на писатели, неразривно свързани с антифашистката борба или работили почтено през 45-те години на така наречения социализъм и създали ярки и талантливи произведения. Със задна дата фалшифицирайки духовните им послания фаготистите на перфидните подмени искат да ги изкарат борци срещу бившата тоталитарна система, дисиденти страдалци и жертви на онова време…

4. 

Нека припомним тук, че най-жизнената, най-важната литературна традиция от Възраждането насам, предполага и мотивира нашите националреволюционери и големи писатели да защитават със слово и поведение именно националната идентичност, да продължават и разгръщат енергията на отечествения дух. Най-ярка илюстрация в това отношение е житейския подвиг и творчеството на Георги Раковски, Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, Пейо Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, при които социалният лайтмотив е определящ не само за тяхната гениална поезия, но и за проникновената им критика и публицистика.

Днешните български псевдопостмодернисти са приели на въоръжение философията на безродните космополити, тоест пълно отрицание на националната традиция. Затова и в споровете и дискусиите, доколкото ги има, те се държат като талибани – пълна нечуваемост към другото мнение, нетърпимост и нежелание за плодотворна полемика, агресия и злост, характерни за дребнавите и низшите духом.

Бесовете на разрушението са превзели и българското общество. Ето защо предназначението на всеки мислещ и почтен човек е да се съпротивлява срещу тромбонистите на социалния разпад на нравствената развала и на духовната нищета. Българските писатели е добре да си припомнят съветите на великия Христо Ботев от знаменитата му статия „Длъжностите на писателите и на журналистите“. 
Те са актуални и днес.